Колкото и посредствено да бе извезан, гобленът беше от тежка коприна и вълна и спираше всичко, с изключение на най-силните пориви на вятъра. Повдигнах долния му край на гоблена и го размахах, за да пропъдя изпаренията от мангала през каменната арка на прозореца. Студеният влажен въздух ме ободри и поуспокои туптенето в слепоочията ми, което беше започнало, докато се взирах в коритото с вода, потънала в спомени.
Зад мен се чу слаб стон и Джейми се размърда. Добре. Значи не беше дълбоко в безсъзнание.
Оставих гобленът да падне върху прозореца и взех кадилото. Набучих едно от топчетата опиум на шипа му и го запалих с една от свещите на масата. Поставих кадилото на нощното шкафче до главата на Джейми, като внимавах да не вдишвам дима.
Нямаше много време. Трябваше да привърша приготовленията си, преди опиумът да въздейства твърде силно на Джейми.
Отворих предната част на нощницата си и енергично разтърках с шепи лавандула и валериан. Беше приятна, леко остра миризма, отличителна и запомняща се. Миризма, която ми напомняше призрака на мъжа, който бе носил подобен парфюм, и призрака на мъжа зад него – два образа, които извикваха спомени за ужас и изгубена любов. Миризма, която навярно напомняше на Джейми за неотдавнашните часове на неописуеми ярост и болка. Разтърках последните няколко листенца между ръцете си и ги пуснах на пода.
Поех си дълбоко дъх за смелост и взех стъкленицата с амониеви пари. Постоях над леглото, взряна в изпитото, покрито с четинеста брада лице. В най-добрия случай щеше да издържи още денонощие. В най-лошия – още няколко часа.
– Добре, проклето шотландско копеле – рекох тихо. – Да видим колко си инатлив.
Вдигнах ранената му ръка, от която се процеждаше гореща вода, и отместих купата, в която бе накисната.
Отворих стъкленицата и я размахах под носа му. Той изсумтя и опита да извърне лице, но не отвори очи. Зарових пръсти в косата над врата му, за да не се извърне отново, и пак приближих стъкленицата. Той лениво тръсна глава, като полусъбуден вол, и пооткрехна очи.
– Още не съм свършил, Фрейзър – прошепнах в ухото му, опитвайки се да уподобя възможно най-точно отривистия говор на Рандал.
Джейми простена и се прегърби. Сграбчих го за раменете и го разтърсих грубо. Кожата му беше толкова топла, че почти го пуснах.
– Събуди се, шотландска гад! Не съм приключил с теб!
Джейми започна да се надига на лакти – жалък опит да ми се подчини, – и сърцето ми се сви. Главата му се движеше като на часовников механизъм, а той мълвеше нещо, което звучеше като „моля, още не, моля, още не“, отново и отново.
Силите го напуснаха и той се претърколи на една страна и се отпусна по лице на възглавницата. Стаята се пълнеше с дим от опиума и малко ми се виеше свят.
Стиснах зъби и бръкнах между задните му части, стиснах едната задна буза. Той изпищя, високо, с повече дъх, отколкото глас, и болезнено се претърколи на другата си страна, като се сви на кълбо, стиснал ръце между краката си.
Бях прекарала цял час в стаята си, призовавайки в паметта си Черния Джак Рандал и Франк, неговия пра-пра-пра-пра-правнук. Тъй различни мъже и толкова подобни на вид.
Разкъсвах се, мислейки за Франк, за гласа и лицето му, за маниерите му и как правеше любов с мен. Бях опитала да го излича от ума си, след като направих избора си край каменния кръг, но той бе непрестанно там, сенчеста фигура в потайните кътчета на ума ми.
Призляваше ми от предателството към него, но в крайната си принуда бях прочистила ума си от всичко, както ми беше показала Гейли – фокусирах се върху пламъка на свещта, вдишвах острия аромат на билките и успокоявах мислите и сърцето си, докато можех да го призова от сенките, да видя лицето му, да почувствам отново докосването му, без да се разплача.
В сенките имаше и друго, със същите ръце, същото лице. С очи, впити в пламъка на свещта, бях призовала и него, слушах, наблюдавах, виждах приликите и отликите, градях... какво? Фалшиво подобие? Персонаж, образ, маска. Скрито в сенките лице, глас-шепот и докосване, което би могло да заблуди ум, потопен в бълнувания. Накрая бях излязла от стаята си, мълвейки молитва за душата на вещицата Гейлис Дънкан.
Джейми беше по гръб и леко помръдваше от болката на раните си. Очите му бяха отворени, но вперени в нищото. С нищо не издаваха будно съзнание.
Погалих го така, както знаех тъй добре, прокарах длани по ребрата му, от гръдната кост навън с кръгообразни движения, както правеше Франк, като притисках силно болезнената контузия, както несъмнено правеше онзи, другият. Приведох се и бавно оформих с езика си кръг по кожата около ухото му, вкусвах, опитвах и шепнех: