– М-майко? – рече той. Изтръпнах. Изрече го с високия, чист гласец на малко момче. – Майко?
Студеният въздух ни обливаше и прочистваше лошия дим, а отвън долитаха снежинки. Вдигнах ръка и поставих длан на студената му буза.
– Джейми, миличък – прошепнах през нараненото си гърло. – Ела, положи глава.
Тогава празната маска се разпука, аз прегърнах здраво скованото му тяло и двамата се разтресохме от силата на риданията му.
По особено щастливо стечение на обстоятелствата на сутринта ни намери невъзмутимия брат Уилям. Събудих се изтощена, когато той отвори вратата, и се разсъних съвсем, щом се прокашля категорично, преди да каже с мекия си, ленив йоркширски акцент:
– Добро ви утро.
Тежестта на гръдния ми кош беше Джейми. Косата му беше изсъхнала на бронзови ивици, събрани върху гърдите ми като венчелистчетата на китайска хризантема. Бузата ми беше топла и лепкава от пот, но гърбът и ръцете бяха студени като бедрата ми заради поривите на зимния вятър.
През отворения прозорец се лееше светлина и ясно видях точно какви поражения сме нанесли през нощта – натрошени мебели и съдини из цялата стая, дългите свещи бяха повалени като отсечени дървета, всичко бе оплетено в скъсани пердета и пръснати завивки. От рисунъка на вдлъбнатините по гърба си предположих, че съм спала върху гоблена на свети Себастиян, човека-игленик. И така да беше, манастирът не губеше много.
Брат Уилям стоеше неподвижен на прага със стомна и корито в ръце. Много старателно фиксира с поглед лявата вежда на Джейми и попита:
– Как се чувстваш тази сутрин?
Последва доста дълга пауза, през която Джейми разумно остана неподвижен, за да скрие по-голямата част от мен. Накрая, с тон на човек, който сякаш току-що е получил божествено откровение, каза:
– Гладен.
– А, добре – отвърна брат Уилям, все още взян във веждата му, – ще отида да кажа на брат Жозеф.
После затвори безшумно вратата зад себе си.
– Мерси, че не помръдна – отбелязах. – Не бих искала да съм отговорна за нечистите помисли на брат Уилям.
Джейми се взря в мен с тъмносините си очи.
– Е – рече благоразумно, – моят задник няма да наруши ничий обет, не е и в момента. Твоят обаче...
Той се прокашля.
– Какво моя задник? – попитах.
Грейналата му глава се приведе и той ме целуна по рамото.
– Твоят – отвърна ми – ще победи и епископ.
– Хмммм. – Открих, че съм станала много добра в шотландските звуци. – И тъй да е, може би трябва да се поотместиш. Не мисля, че дори тактичността на брат Уилям е безкрайна.
Джейми отново наведе глава, много внимателно, и я положи върху гоблена. Изгледа ме косо.
– Не знам колко от онова снощи съм сънувал и колко е било наяве. – Ръката му докосна драскотината на гърдите му. – Но ако и половината е било наистина, би трябвало да съм мъртъв.
– Не си. Проверих. – Колебливо попитах: – А искаш ли?
Той бавно се усмихна, полупритваряйки очи.
– Не, сасенак. Не искам. – Лицето му беше измършавяло и изтощено от болка и болест, но спокойно, а бръчиците около устата му ги нямаше. Сините очи ме гледаха ясно. – Но и да искам, и да не искам, съм почти мъртъв. Знам, че не съм, само защото съм гладен. Не бих бил гладен, ако ще умирам, нали? Голямо прахосничество би било.
Едното му око се затвори изцяло, но другото остана отворено наполовина и ме погледна питащо. Стана ми малко неловко.
– Ами... Не можеш ли да станеш?
Той се замисли.
– Ако животът ми зависеше от това, бих могъл да надигна глава. Но да се изправя? Не.
Въздъхнах и се изплъзнах изпод него, наместих леглото и се опитах да го сложа да седне. Той успя да се надигне, но прибели очи и падна ничком на леглото. Затърсих панически пулса на гърлото му и го открих – бавен и силен. Просто изтощение. След цял месец затвор и седмица невероятно физическо и умствено напрежение, глад, рани, болести и треска, дори Джейми вече не можеше повече.
– Лъвско сърце – рекох, клатейки глава, – и чутура на вол. Жалко, че нямаш кожата на носорог.
Докоснах една от новите му рани, на дясното рамо.
Той отвори око.
– Какво е носорог?
– Мислех, че си в безсъзнание!
– Бях. Главата ми се върти като пумпал.
Завих го с одеяло.