– Колко изумително! – възкликна тихичко. – Колко изумително, колко прекрасно!
– Не бих използвала тази дума – отвърнах сухо, – но „изумително“ става.
Прокашлях се и се пресегнах за още вино.
– Това... това е чудо – промълви той, сякаш на себе си.
– Щом настоявате – рекох с въздишка. – Но искам да знам какво да правя. Виновна ли съм в убийство? Или в прелюбодеяние? Не че има какво да сторя и в двата случая, но искам да знам. И щом вече съм тук, какво да сторя? Може ли – трябва ли, – да използвам познанието си, за да... променя бъдещето? Не знам дори дали е възможно. Но ако е, имам ли право?
Той се заклатушка на табуретката си, мислеше. Бавно вдигна двата си показалеца, допря ги и дълго време се взира в тях. Накрая поклати глава и ми се усмихна.
– Не знам, ma bonne amie2. Тази ситуация, можете да сте сигурна, не е нещо, на което човек се натъква често в изповедалнята. Ще трябва да помисля и да се помоля. Да, особено второто. Ще обмисля ситуацията ви по време на бдението си пред Светото причастие. А утре може би ще мога да ви дам съвет.
Направи ми знак да коленича.
– Но засега, дете мое, ви опрощавам. Каквито и да са греховете ви, имайте вяра, ще са ви простени.
Вдигна една ръка в жест на благослов и постави другата на главата ми.
– Тe absolvo, in nomine Patri, et Filii…3
Помогна ми да се изправя.
– Благодаря ви, отче – рекох. Понеже бях неверница, се бях възползвала от изповедта само за да го принудя да ме вземе на сериозно, но с лека изненада установих, че част от душевното ми бреме също се беше вдигнало. Или може би просто се чувствах така, защото бях казала истината на непознат.
Той махна нехайно с ръка.
– Ще се видим утре, chӛre madame. Засега си починете още, ако можете.
Отправи се към вратата, като пътьом сгъваше епитрахила си в спретнат правоъгълник. На прага спря за миг и се обърна към мен с усмивка. Очите му грееха от детинско вълнение.
– А може би утре... утре ще ми разкажете какво е?
Отвърнах на усмивката му.
– Да, отче. Ще ви разкажа.
След като той си тръгна, се запрепъвах към стаята на Джейми. Бях виждала много трупове в по-добър вид, но гърдите му се надигаха и спускаха равномерно, а зловещото зелено вече не се виждаше на лицето му.
– Будя го на всеки няколко часа, за да хапне няколко лъжици яхния. – Брат Роже застана до мен. Погледна ме и се стресна. Може би трябваше поне да се среша. – Хм... може би и вие искате?
– Не, благодаря. Мисля, че ще поспя още малко.
Вече не се чувствах прикована от вина и депресия. Крайниците ми натежаваха приятно. Дали от изповедта, или от виното, открих, че чакам с нетърпение да стигна до леглото и да изпадна в кратко забвение.
Приведох се да докосна Джейми. Още беше топъл, но нямаше треска. Внимателно погалих косата му и я отместих от челото му. Ъгълчето на устата му се размърда и се отпусна. Но се беше повдигнало, сигурна бях.
Небето бе студено и влажно и изпълваше хоризонта със сивкав сумрак, който се сливаше със сивкавите мъгли по хълмовете и мръсния стар сняг, така че абатството сякаш бе обгърнато от топка мръсен памук. Дори в манастира зимното мълчание тегнеше на обитателите. Напевите от Хвалебствения дом бяха приглушени и дебелите каменни стени заглушаваха всеки звук и забавяха дейността на хората.
Джейми спа почти два дни и се будеше само за да пийне малко вино или да хапне яхния. Когато се събуди, започна да се възстановява по обичайния за здрав млад мъж начин, когато здравият млад мъж е лишен от силата и независимостта, които обикновено приема за даденост. С други думи, наслаждава се на грижите за около двайсет и четири часа, а след това стана поред неспокоен, сприхав, избухлив, опак, капризен и като цяло извънредно невъзпитан.
Раните на раменете го болели. Белезите по краката го сърбели. Писнало му да лежи по корем. В стаята било твърде топло. Ръката го боляла. Димът от мангала му парел на очите и не можел да чете. Писнало му от зеленчукови яхнии, мляко и греяно вино. Искал месо.
Познавах симптомите на възстановяването и много им се радвах, но нямах безкрайно търпение. Отварях прозореца, сменях чаршафите, мажех му гърба с мехлем от невен и разтривах краката му със сок от алое. След това извиках един от братята и поръчах още зеленчукова яхния.
– Не искам повече от тази помия! Искам храна! – Той бутна раздразнено подноса и яхнията се разплиска върху салфетката под купата.
Скръстих ръце и го изгледах отгоре. Той впери властен поглед в мен. Беше слаб като вейка, а челюстта и скулите му изпъкваха под кожата. Макар да се възстановяваше много добре, нараненият му стомах трябваше да почака. Все още трудно понасяше дори яхнията и млякото.