– Ще ти дам храна, когато реша, че можеш да ядеш – уведомих го, – и не преди това.
– Ще ми дадеш храна сега! Да не мислиш, че можеш да ми казваш какво да ям?
– Да, по дяволите! Аз съм лекарят тук, в случай че си забравил.
Той преметна крака през ръба на леглото, очевидно с намерението да върви. Сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад.
– Работата ти е да лежиш на това легло и да правиш каквото ти казвам, поне веднъж – сопнах му се. – Не можеш да стоиш седнал в леглото, значи не си готов и да вървиш. Брат Роже каза, че си повърнал тази сутрин.
– Брат Роже може да си гледа работата, ти също – процеди той през зъби и отново се помъчи да стане. Пресегна се и стисна масата. С немалки усилия успя да се изправи и застана там, олюлявайки се.
– Връщай се в леглото! Ще паднеш! – Беше плашещо блед и дори от усилието да се изправи по челото му изби студена под.
– Няма – рече той. – И да падна, това си е мой проблем.
Вече бях много ядосана.
– Тъй ли било! И кой ти спаси мизерния животец? Самичък се оправи, а? – Сграбчих го за ръката, за да го върна в леглото, но той се отскубна.
– Да съм те молил? Казах ти да ме оставиш на мира, нали? Не разбирам защо си си правила труда, ако ще ме уморяваш от глад, освен ако не ти харесва да гледаш!
Писна ми.
– Проклет неблагодарник!
– Плашило такова!
Изпънах гръб и рамене и заплашително посочих леглото. С целия авторитет, който бях усвоила в годините опит, рекох:
– Връщай се в леглото на мига, инатлив, малоумен...
– Шотландец, да, знам – довърши той с досада. Пристъпи към вратата и щеше да падне, ако не се беше хванал за една табуретка. Тупна тежко на нея и остана така, като се клатушкаше с разфокусиран поглед. Стиснах юмруци и го изгледах свирепо.
– Хубаво – казах. – Хубаво, мамицата му! Ще им кажа да ти дадат хляб и месо, а като ги повърнеш на пода, ще паднеш на колене и ще почистиш сам! Аз няма да си мръдна пръста, а ако брат Роже посмее, ще му одера кожицата!
Втурнах се в коридора и затворих вратата, тъкмо навреме, за чуя трясъка на строшена стомна от другата страна. Обърнах се и заварих заинтересувана публика. Брат Роже и Мърто се взираха в зачервеното ми лице. Роже изглеждаше смутен, но по лицето на Мърто се разливаше бавна усмивка, докато слушаше келтските ругатни от стаята.
– Значи е по-добре – констатира той доволно. Облегнах се на стената в коридора и усетих как и аз се усмихвам.
– Ами да, по-добре е.
По пътя към главната сграда, след цяла сутрин в помещението за сушене за билки, срещнах Анселм, който излизаше от библиотеката. Лицето му грейна, когато ме видя, и побърза да се присъедини към мен в двора. Заедно закрачихме през абатството.
– Проблемът ви е интересен, несъмнено – каза той и откърши съчка от един храст край стената. Огледа свитите от студа пъпки по дървото, хвърли го на земята и вдигна глава към небето, където иззад облаците се подаваше немощното слънце.
– По-топло е, но има още време до пролетта – отбеляза. – Но шараните ще шават. Нека да отидем до рибарника.
Рибарниците не представляваха деликатните орнаментални структури, както очаквах. Бяха здрави каменни корита, поставени на удобно разстояние от кухнята. Пълни с шарани и други сладководни риби, те предоставяха храната за петъците и по време на пости, когато времето не даваше възможност да наловят от океана обичайната треска, херинга и камбала.
Точно както беше казал Анселм, рибите шаваха оживено. Тлъстите вретеновидни тела се плъзгаха, люспите им отразяваха облаците отгоре и от време на време предизвикваха малки вълнички, които се плискаха по стените на каменния им затвор. Когато сенките ни паднаха върху водата, рибите се обърнаха към нас като стрелки на компас към севера.
– Очакват да ги нахраним – обясни Анселм. – Срамота ще е да ги разочароваме. Един момент, chӛre madame.
Той се шмугна в кухнята и се върна с два самуна сух хляб. Седнахме на ръба на рибарника, ронехме трохи и ги хвърляхме в бездънните усти на рибите.
– Знаете ли, странната ви ситуация има два аспекта – каза Анселм, вглъбен в хляба. Хвърли бърз кос поглед към мен и ми се усмихна ненадейно. Поклати глава. – И аз едва го вярвам все още. Такова чудо! Бог е благосклонен към мен, та да ми показва подобни неща.
– Радвам се за вас – рекох сухо, – но не знам дали е бил също толкова благосклонен към мен.
– Наистина ли? Аз съм сигурен. – Анселм се отпусна на пети и разтроши парче хляб между пръстите си. – Вярно, ситуацията ви е причинила немалко неудобства...