– Джонатан Улвъртън Рандал – Улвъртън по линия на чичото на майка си, дребен рицар от Съсекс. Само че е бил широко известен с доста крещящото прозвище „Черния Джак“, с което се сдобил в армията, навярно докато е бил зачислен тук. – Проснах се по корем на леглото и демонстративно захърках. Франк не ми обърна внимание и продължи със схоластичните си обяснения: – Купил си офицерската длъжност в средата на трийсетте – на осемнайсети век, – капитан от драгуните. Според старите писма, които ми изпрати братовчедът Мей, се е проявил доста в армията. Тогава е била добър избор за втори син, както знаеш – по-малкият му брат също е последвал традицията1 и е станал помощник на енорийски свещеник, но за него все още не зная много. Така или иначе Джак Рандал получил специална похвала от графа на Сандрингам за дейността си преди и по време на Якобитското въстание от 45-а – това е било второто, както знаеш – поясни той за невежите в публиката. – Сещаш се, Бони принц Чарли2 и така нататък?
– Не съм сигурна, че шотландците и днес съзнават, че са изгубили въстанието – прекъснах го и седнах, като се опитвах да усмиря къдриците си. – Ясно чух бармана в пъба снощи да ни нарича сасенаки3.
– Е, защо не? – спокойно отвърна Франк. – Значи просто „англичанин“, а в най-лошия случай – „другоземец“. Ние сме и двете.
– Знам какво значи. Възразявам срещу тона.
Франк затършува за колан в едно чекмедже на бюрото.
– Просто се подразни, защото му казах, че пивото му е слабо. Казах му, че в казана, където се вари истинското високопланинско пиво, трябва да сложиш стар ботуш, а после да прецедиш течността през дълго носено бельо.
– А, значи затова сметката ни беше такава.
– Е, формулирах го по-тактично, но само защото в келтския няма дума за долни гащи.
Посегнах към чифт от своите, заинтригувана.
– Защо не? Древните келти не са ли носили?
Франк ме изгледа похотливо.
– Никога ли не си чувала старата песен за това какво носи шотландецът под поличката си?
– Навярно не мъжки чорапогащи – отвърнах сухо. – Може да издиря някой местен мъж с поличка и да го попитам, докато с викария се ухажвате.
– Е, постарай се да не те арестуват, Клеър. На декана на колежа „Сейнт Джайлс“ никак няма да му се понрави.
Така или иначе нямаше мъже с полички нито по централния площад, нито в околните магазини. Ежедневната си обиколка по тях обаче правеха доста домакини от породата на госпожа Беърд. Бяха шумни и не спираха да клюкарстват, а солидното им пъстро присъствие изпълваше магазините с уютна топлина, здрав устой срещу студените сутрешни мъгли.
Още нямах собствен дом за поддържане и не ми трябваха покупки, но с радост обходих скоро заредените рафтове, за да изпитам отново удоволствие от изобилието. Дълго време бяхме живели на дажби, без елементарни продукти, като яйца и сапун, и още по-дълго без дребния лукс на неща като одеколон „Льор бльо“.
Задържах поглед върху витрина с битови стоки – бродирани покривки, калъфи за чайници, кани и чаши, купчина тави за пай и комплект от три вази.
Никога не бях притежавала ваза. През войната, разбира се, живеех в общежитието за сестрите в болница „Пембрук“, а после във френски лазарет. Но и преди това не се бях застоявала на едно място достатъчно дълго, за да купувам нещо подобно. Дори и да имах ваза, чичо Ламб щеше да я напълни с късове от древни глинени съдове, много преди да стигна до нея с китка маргаритки.
Куентин Ламбърт Бюшамп. Кю за студентите си по археология и приятелите си. Д-р Бюшамп в академичните кръгове, сред които се движеше и изнасяше лекции. Но за мен винаги бе чичо Ламб.
Единствен брат на баба ми и единствен мой жив роднина, когато се озовах при него петгодишна, малко след като родителите ми загинаха в катастрофа. Тъкмо се готвеше да замине за Близкия изток, но отложи пътуването си достатъчно, за да организира погребението, да уреди въпроса с имуществото на родителите ми и да ме запише в благоприличен девически пансион. Който категорично отказах да посещавам.
На тротоара до колата, изправен пред нуждата да откопчи пръстчетата ми от дръжката на шофьорската врата и да ме довлече до стълбите на пансиона, чичо Ламб – а той мразеше личен конфликт от всякакъв род – изпуфтя от безсилен гняв, сви рамене и прати здравомислието си на вятъра, заедно с новозакупената ми сламена шапка с панделка.
– Проклета му работа – мърмореше, докато я гледаше в огледалото за задно виждане как се носи безгрижно в далечината, а колата ревеше нагоре по стръмната улица. – И бездруго никога не съм харесвал как им стоят шапките на жените.