Известно време плискахме крака в приятно безмълвие, а тежките риби преминаваха покрай нас и от време на време се блъскаха в краката ни с изненадваща сила. Слънцето отново се подаде и ни обля със слаба, но доловима топлина. Анселм затвори очи и светлината озари лицето му. Продума отново, без да отваря очи.
– Първият ви съпруг... Франк, нали? И неговата съдба трябва да бъде оставена на Бог, като едно от нещата, за които не можете да сторите нищо.
– Но... можех – възразих. – Можех да се върна, може би.
Той отвори око и ме изгледа скептично.
– Да, може би – съгласи се. – А може би не. Не бива да се упреквате, задето не сте пожелала да рискувате живота си.
– Не беше заради риска. – Размърдах пръсти, за да привлека вниманието на един голям шаран на бели и черни петънца. – Не и изцяло. Отчасти беше страх, но най-вече... не исках да напускам Джейми. – Свих рамене безпомощно. – Просто не можех.
Анселм се усмихна, отваряйки и двете си очи.
– Добрият брак е един от най-скъпоценните Божии дарове – отбеляза той. – Ако сте имала благоразумието да познаете този дар и да го приемете, тогава сте сторила всичко както трябва. И помислете... – Той наклони глава настрани, като кафяво врабче. – Вече близо година ви няма в бъдещето. Мъжът ви е започнал да се примирява със загубата ви. Колкото и да ви е обичал, загубата е нещо, с което всеки трябва да живее, и притежаваме средства, с които да я преодоляваме за свое собствено добро. Сигурно е започнал да гради нов живот. Бихте ли изоставила мъжа, който ви обича тъй дълбоко и който така се нуждае от вас, когото вие обичате и с когото сте обвързана в очите на Бог? Бихте ли съсипала този новоизграден живот. И още повече – да се върнете от чувство за дълг, ако сърцето ви е обречено другиму... не.
Той поклати глава решително.
– Никой не може да служи на двамата господари, още по-малко пък съпруга. Ако онова беше единственият ви валиден брак – и той кимна към крилото за гости, – а това просто временна връзка, тогава дългът би ви зовал другаде. Но с този мъж сте събрани в очите на Бог и смятам, че имате пълно право да уважите дълга си към него. Колкото до другия аспект, а именно какво да сторите оттук нататък. За това може да се наложи да поговорим повече.
Той извади крака от водата и ги подсуши в расото си.
– Нека идем в кухнята, може би ще убедим брат Еулогиус да ни подкрепи с някоя топла напитка.
Намерих парченце хляб на земята и го подхвърлих на рибите, после се наведох да си обуя сандалите.
– Не мога да ви опиша какво облекчение е да разговарям с някого – рекох. – И не мога да повярвам, че вие ми вярвате.
Той сви рамене и вежливо ми предложи ръка, докато се опитвах да нахлузя десния си сандал.
– Ma chӛre, служа на Човек, който е умножил няколко хляба и риби, така че да нахрани стотици хора. – Усмихна се, кимайки към басейна, където вълничките от храненето на рибите още се успокояваха. – Който е церил болните и е възкресявал мъртвите. Защо да не повярвам, че Властелинът на вечността е довел млада жена през камъните, за да върши волята Му?
Е, звучеше по-добре от вавилонска блудница.
Кухните на абатството бяха топли и сумрачни като пещери, а арката на покрива беше почернена от десетилетия дим. Брат Еулогиус, до лактите в каца с тесто, ни кимна за поздрав и повика на френски един от миряните да ни сервира храна. Намерихме си места насред оживеното помещение и седнахме с две чаши бира и поднос с димящ сладкиш. Побутнах подноса към Анселм, твърде неспокойна, за да мисля за храна.
– Нека ви го кажа така – рекох, подбирайки внимателно думите си. – Ако знаех, че група хора ще пострадат, да се чувствам ли задължена да предотвратя това?
Анселм замислено потърка нос – започваше да тече от топлината.
– По принцип да – рече той. – Но немалко други фактори също имат значение. Какъв е рискът за вас самата, какви са останалите ви задължения, към кого и какво? Каква е вероятността да успеете?
– Нямам никаква представа. За нито едно от тези неща. Освен за задължението, разбира се. Джейми е част от групата, която може да пострада.
Той отчупи парче сладкиш и ми го подаде. Пренебрегнах го, разглеждайки пяната в бирата си.
– Двамата, които убих – казах, – може би са щели да имат деца. Можели са да сторят... – Махнах безпомощно с чашата. – Кой знае какво са можели да сторят? Може би съм повлияла на бъдещето... не, наистина съм повлияла на бъдещето. И не знам как, това ме плаши ужасно.