– Ами... – Анселм изсумтя замислено и направи знак на един от минаващите миряни, който забърза да донесе още сладкиш и бира. Анселм напълни чашите ни отново и рече:
– Отнела сте живот, но и сте спасила мнозина. Колцина от болниците, които сте лекувала, са щели да умрат без намесата ви? И те влияят на бъдещето. Ами ако някой, когото сте спасила, извърши голямо зло? Ваша ли е вината? Трябвало ли е да го оставите да умре? Разбира се, че не.
Той почука с халбата си, за да подчертае думите си.
– Казвате, че не смеете да сторите каквото и да било тук, защото се боите, че ще повлияете на бъдещето. Но в това няма логика, мадам. Всички влияят на бъдещето. Ако бяхте останала в своето време, действията ви също толкова щяха да влияят на бъдещето. Имате същите отговорности, като всеки човек. Единствената разлика е, че можете по-ясно да видите какъв ефект имат действията ви... а може би не. – Той поклати глава, без да откъсва очи от мен. – Божиите пътища са неведоми, несъмнено с добра причина. Права сте, ma chӛre – законите на Църквата не са били формулирани за ситуации като вашата и затова няма кой да ви наставлява, освен собствената ви съвест и ръката на Бог. Не мога да ви кажа какво трябва и не трябва да правите.
Потупа ме по ръката.
– Имате право на свободен избор, като всички останали. А историята, вярвам, е сборът от всички избори, които правим. Някои хора са избрани от Бог, за да променят съдбата на мнозина. Може би вие сте такъв човек. Може би не сте. Не знам защо сте тук. И вие не знаете и навярно никой от нас няма да разбере. – Той кръстоса очи. – Понякога и аз не знам защо съм тук!
Засмяхме се заедно. Но после той се приведе сериозен над масата.
– Познанията ви за бъдещето са инструмент, даден ви така, както на корабокрушенеца са дадени нож и въдица. Не е неморално да се възползвате от този инструмент, ако го правите спрямо повелите на Бог, по най-добрия начин, на който сте способна.
Направи пауза, пое си дълбоко дъх и го изпусна рязко, а финият му мустак се размърда. Усмихна се.
– Е, ma chӛre madame, само това мога да ви кажа. Нищо повече от това, което бих рекъл на всяка смутна душа, която дойде при мен за съвет – уповавайте се в Бог и се молете за напътствие.
Бутна още един сладкиш към мен.
– Но каквото и да изберете, ще ви е нужна сила. Затова приемете последния ми съвет: когато се съмнявате, се хранете.
Когато се върнах в стаята на Джейми същата вечер, той спеше, подпрял глава на ръцете си. Празната купа със зеленчукова яхния стоеше добросъвестно на подноса, а до нея – недокосната чиния с хляб и месо. Преместих поглед от невинното спящо лице на Джейми към храната и обратно. Докоснах хляба. Пръстът ми остави лек отпечатък. Пресен беше.
Отидох при брат Роже в маслобойната.
– Яде ли от хляба и месото? – попитах без предизвестия.
Брат Роже се усмихна насред пухкавата си брада.
– Да.
– Повърна ли ги?
– Да.
Изгледах го с присвити очи.
– Нали не сте чистили след него?
Той се развесели и кръглите му розови бузи лъснаха над брадата.
– Бих ли посмял? Не, застрахова се и си приготви коритце.
– Проклет хитър шотландец – рекох през смях. Върнах се в стаята му и го целунах леко по челото. Той се размърда, но не се събуди. Вслушах се в съвета на отец Анселм и отнесох пресния поднос със себе си, за да вечерям.
Реших да оставя Джейми на мира следващата сутрин, за да се възстанови честолюбието и стомаха си, затова четох едно от ръководствата на брат Амброуз за билки и лекарства. След обяд отидох да проверя пациента. Вместо Джейми обаче открих Мърто на една табуретка в ъгъла. Изглеждаше объркан.
– Къде е той? – Огледах стаята с празен поглед. Нямаше къде да се скрие.
Мърто посочи с палец към прозореца. Денят беше студен и сумрачен и свещите горяха. Нямаше гоблен на прозореца и студеният вятър клатеше пламъчетата.
– Излязъл е? – попитах невярващо. – Къде? Защо? Какво е облякъл, за Бога? – През последните няколко дни Джейми беше предимно гол, защото стаята му беше топла и раните му причиняваха болка. Когато му се налагаше да излезе за кратко, носеше монашеско расо, а брат Роже му помагаше да върви. Но сега расото беше в стаята, старателно сгънато в края на леглото.
Мърто се приведе напред и ме изгледа немигащо.
– Колко въпроса бяха това? Четири? – Вдигна показалец. – Първо: да, излезе. – Среден пръст. – Второ: Къде? Че откъде да знам. – Безименен. – Три: Защо? Каза, че му писнало вътре. – Размърда и кутрето: – Четири? Отново, че откъде да знам? Не носеше нищо, когато го видях за последно.