После изпъна и палец.
– Не ме попита, но го няма повече от час.
Побеснях. Нямах представа какво да сторя. Понеже виновникът го нямаше, се сопнах на Мърто:
– Не знаеш ли, че навън всичко е сковано от студ? Защо не го спря? Как така нищо не е носел?
Мърто остана спокоен.
– Да, знам, че е студено навън. И той го знае, защото не е сляп. Колкото до спирането, опитах. – Кимна към расото на леглото. – Казах му, че не може да излиза и ако го пусна, ще ми отрежеш главата. Грабнах расото, отидох до вратата и му казах, че няма да излиза, освен през мен.
Мърто направи пауза и отбеляза без връзка:
– Елън Макензи имаше най-прекрасната усмивка на света. Можеше да те стопли до мозъка на костите само като я видиш.
– Затова остави малоумния ѝ син да излезе навън и да замръзне до смърт – рекох нетърпеливо. – Какво общо има усмивката на майка му с това?
Мърто потърка замислено нос.
– Ами, когато му казах, че няма да го пусна, младият Джейми ме погледна и ми се усмихна точно като майка си. После излезе през прозореца, както го е родила. Докато стигна дотам, него го нямаше.
Почти подбелих очи.
– Стори ми се редно да ти кажа, че го няма – продължи Мърто, – за да не го мислиш.
– Да не го мисля... – измърморих под нос и закрачих към конюшнята. – По-добре той да мисли, че като го хвана...
Пътят към вътрешността на страната беше само един. Поддържах добра скорост и оглеждах полята, които подминавах. Тази част от Франция беше известна земеделска област и по-голямата част от горите бяха изсечени – мечките и вълците нямаше да представляват такава опасност тук.
Така се случи, че го открих едва на километър и половина от портите на манастира. Седеше на един от древноримските пътни маркери, които осейваха цяла Франция.
Беше бос и носеше тънка риза и панталони, явно на някое от конярчетата, предвид петната по тях.
Дръпнах юздите и го изгледах приведена над лъка на седлото.
– Носът ти е син – отбелязах нехайно. – И краката ти.
Той се ухили и обърса нос с опакото на ръката си.
– Топките ми също. Искаш ли да ги стоплиш? – Може да замръзваше, но беше в много добро настроение. Слязох и застанах пред него, клатейки глава.
– Няма смисъл, нали? – попитах.
– Какво няма смисъл? – Той обърса ръка в опърпаните си панталони.
– Да ти се ядосвам. Не те интересува дали ще си докараш пневмония, или ще те изядат мечки, или ще ме поболееш от тревоги. Нали?
– Е, за мечките не се тревожа. През зимата спят, знаеш.
Изгубих хладнокръвие и замахнах към главата му, за да го перна през ухото. Той ме хвана за китката и я задържа, като се смееше. След няколко мига безсмислено дърпане аз също се засмях.
– Сега ще се върнеш ли? – попитах го. – Или ще ми се доказваш още?
Той кимна с брадичка към пътя.
– Отведи коня до онзи голям дъб и ме чакай там. Ще стигна сам.
Прехапах устни, за да не изрека няколкото неща, които ми идваха на ум, и се качих на коня. При дъба слязох и се загледах в Джейми. След миг обаче установих, че не мога да го гледам как се мъчи. Когато падна за пръв път, стиснах юздите и му обърнах решително гръб. Зачаках.
Едва се върнахме до крилото за гости, но все пак успяхме – Джейми се подпираше на мен. Забелязах брат Роже, който разтревожено се въртеше из коридора, и го изпратих да стопли металната грейка с вода, а аз вкарах товара си в стаята и го проснах на леглото. Той изсумтя от болка, но не помръдна и стоеше със затворени очи, докато махах мръсните му дрехи.
– Хайде, хайде. Влизай под завивките.
Той се изтърколи покорно между тях. Бързо вкарах грейката в края на леглото и я поразмърдах, за да я наместя удобно под краката му. Когато улучих мястото, той се отпусна с блажена въздишка.
След това се разшетах безмълвно из стаята, прибирах дрехите от пода, подреждах масата, сложих нови въглени в мангала и добавих щипка див тютюн към него, за да подсладя дима. Мислех, че спи, и се стреснах, когато заговори.
– Клеър.
– Да?
– Обичам те.
– О… – Изненадах се леко, но много ми хареса. – И аз те обичам.
Той въздъхна и поотвори очи.
– Рандал. Към края. Това искаше.
Това още повече ме стресна и отвърнах предпазливо:
– Така ли?
– Да. – Той се взираше в отворения прозорец, където снежните облаци изпълваха небето с равномерно, еднообразно сиво. – Лежах на пода, а той до мен. И той беше вече гол и двамата бяхме покрити с кръв – и друго. Опитах се да вдигна глава, но бузата ми беше залепнала към пода от кръв.
Той се намръщи и сякаш се отнесе надалеч, докато си припомняше.