– Вече почти никакъв ме нямаше, дори не усещах много болка. Просто бях ужасно уморен, всичко ми се струваше далечно, полуистинско.
– И по-добре – рекох малко сурово и той се усмихна.
– Да, и по-добре. Изгубих съзнание за няколко мига, така че не знам колко време сме стояли така, но когато се събудих, той се притискаше към мен, сгушваше се.
Джейми се поколеба, като че ли му беше трудно да изрече следващото.
– Дотогава не му се бях противопоставял. Но вече бях толкова уморен и не можех повече... Разшавах се, не се дърпах, защото нямах сили, но опитах да се плъзна по пода по-далеч от него. Беше ме прегърнал през врата, беше заровил лице в рамото ми и плачеше. Известно време не разбирах какво казва, но после разбрах – „Обичам те, обичам те!“ отново и отново, а по гърдите ми течаха сълзите и слюнката му. – Джейми потрепери от студ и спомени. Въздъхна тежко и издуха част от ароматния дим, който се кълбеше по тавана. – Не знам защо го направих, но го прегърнах и постояхме неподвижно за малко. Той спря да плаче, целуна ме и ме погали. После ми прошепна: „Кажи ми, че ме обичаш.“
Джейми отново млъкна и се усмихна леко.
– Не исках. Не знам защо. Тогава щях да му ближа обувките и да му викам, че е крал на Шотландия, ако беше поискал. Но не можех да му кажа това. Дори не си спомням да съм се замислял. Просто отказах. – Здравата му ръка трепна и стисна одеялото. – Отново ме употреби. Грубо. И все повтаряше: „Кажи ми, че ме обичаш, Алекс. Кажи ми, че ме обичаш.“
– Наричал те е Алекс? – прекъснах го, неспособна да се сдържа.
– Да. Помня, че се чудех откъде знае второто ми име. И не ми хрумна да се запитам защо го използва. – Той сви рамене. – Така или иначе не помръднах и не продумах, а когато приключи, скочи като луд и започна да ме бие с нещо... не виждах с какво... ругаеше и ми крещеше: „Знаеш, че ме обичаш! Знаеш, че ме обичаш! Знам го!“ Вдигнах ръце над главата си, за да я пазя, а след малко сигурно пак съм припаднал, защото болката в раменете ми беше последното, което си спомнях, освен някакъв сън за ревящ добитък. После се събудих, кон ме поднасяше насам-натам, след това пак загубих свяст и се свестих край огнището в Елдридж, а ти се беше надвесила над мен. – Той пак затвори очи и сънливо, почти незаинтересувано, рече: – Мисля... Мисля, че ако му го бях казал, щеше да ме убие.
Някои хора сънуват чудовища. Аз сънувах родословни дървета с тънки черни клони и гроздове от дати. Клони като змии и смърт в челюстите им. Отново чух гласа на Франк в главата си: Станал войник, добър избор за втори син. Третият брат станал помощник в енорията, но за него не знам много... И аз не знаех за него. Само името му. На родословното дърво синовете бяха трима, синовете на Джоузеф и Мери Рандал. Много пъти го бях виждала – най-възрастният Уилям, Джонатан, и най-малкият – Алегзандър.
Джейми отново продума и ме изтръгна от мислите ми.
– Сасенак?
– Да?
– Нали знаеш за онази крепост в мен, за която ти говорих.
– Да, помня.
Той се усмихна със затворени очи и протегна ръка към мен.
– Е, построих си навес. И покрив срещу дъжда.
Легнах си уморена, но и умиротворена. Замислих се.
Джейми щеше да се възстанови. Когато това не беше ясно, не смеех да мисля по-далеч от следващия час, следващото хранене, следващата доза лекарство. Но сега трябваше да погледна по-надалеч.
Абатството беше сигурно убежище, но временно. Колкото и да бяха гостоприемни монасите, не можехме да останем вечно. Шотландия и Англия бяха твърде опасни, освен ако лорд Ловат не можеше да помогне – малко вероятно, предвид обстоятелствата. Бъдещето ни беше от тази страна на канала. Вече знаех за морската болест на Джейми и разбирах защо не иска да емигрира в Америка – три месеца повръщане можеха да уплашат дори него. Какво оставаше?
Най-вероятно Франция. И двамата говорехме френски. Джейми се справяше и с испанския, немския и италианския, но аз не бях така благословена. Освен това семейство Фрейзър имаше сериозни връзки тук – може би щяхме да си намерим местенце в имението на роднина или приятел и да живеем в мир там. Идеята много ме привличаше.
Но оставаше въпросът с времето. Беше началото на 1744 г. – Нова година бе отминала едва преди две седмици. А през 1745 г. Бони принц Чарли щеше да отплава за Шотландия и да поиска трона на баща си. С него щеше да пристигне и катастрофата. Война, клане, смазването на високопланинските кланове и опустошението на всичко, което с Джейми обичахме.
Оставаше една година. Можеше да се случи какво ли не. Можех да направя нещо, за да го предотвратя. Как? Нямах представа, но и не се съмнявах в последствията от бездействието.