Можеха ли бъдещите събития да се променят? Може би. Пръстите ми се приплъзнаха към лявата ми ръка и докоснах небрежно златната халка на безименния си пръст. Спомних си думите си към Джонатан Рандал, изгаряща от ярост и ужас в тъмниците под затвора Уентуърт.
Бях му казала кога ще умре, датата на смъртта му от родословното дърво на Франк – 16-и април, 1745 г. Джонатан Рандал щеше да загине в битката при Калоден, пометен от касапницата, която самите англичани щяха да създадат. Само че не загина тогава. Загина едва няколко часа след проклятието ми, смачкан под копитата на отмъщението ми.
И е умрял бездетен и неженен. Поне така мислех. Родословното дърво, проклетото родословно дърво сочеше, че се е оженил по някое време през 1744 г. Малко след това се родил синът му, следващият в рода на Франк. Но тогава как щеше изобщо да се роди Франк? Но пък пръстенът още беше на ръката ми. Бе съществувал, щеше да просъществува. Утешавах се с тази мисъл и търках халката, сякаш съдържаше джин, който ще ми даде правилния съвет.
Малко по-късно се събудих от здравия си сън с нещо като писък.
– Шшт. Аз съм. – Едрата длан се вдигна от устата ми. Без свещ, стаята беше тъмна като в рог. Размахах ръка, докато не попаднах на него.
– Не трябва да ставаш! – възкликнах, още замаяна от сън. Пръстите ми се плъзнаха по гладката му студена плът. – Замръзнал си!
– Разбира се, че съм – рече той леко раздразнено. – Нямам никакви дрехи, а в коридора е кучи студ. Ще ме пуснеш ли в леглото?
Направих му място, а той се плъзна гол до мен, притискайки се, за да се стопли. Дишаше неравномерно и ми се стори, че трепери колкото от студ, толкова и от слабост.
– Боже, колко си топла. – Сгуши се по-плътно и въздъхна. – Хубаво е отново да те прегръщам, сасенак.
Не си направих труда да го попитам какво прави при мен – ставаше доста очевидно. Нито пък го попитах дали ще може. Имах съмнения, но нямаше да ги изкажа на глас, за да не го смутя и да стана причината опасенията ми да се потвърдят. Обърнах се с лице към него, като внимавах с ранената му ръка.
Настъпи резкият миг на сливането, странното усещане за проникване, което на мига обаче се превърна в нещо нормално. Джейми въздъхна дълбоко от удоволствие и може би облекчение. Постояхме неподвижни, сякаш не искахме да прекъсваме крехката си връзка. Здравата ръка на Джейми бавно ме галеше в мрака, с пръсти, разперени като котешки мустаци, които долавят всяка вибрация. Той помръдна в мен, сякаш задаваше въпрос, и аз му отвърнах утвърдително на същия език.
Започнахме фината игра на бавни движения, балансираща между желанието и слабостта му, между болката и растящото удоволствие на тялото. В мрака си помислих да кажа на Анселм, че и това е начин да спреш времето, но се отказах – не беше път, достъпен за свещеник.
Крепях Джейми с лека длан на покрития му с белези гръб. Той задаваше ритъма, но ми позволяваше да върша по-голямата част от работата. И двамата мълчахме, само дишахме все по-учестено. Накрая, когато усетих, че се уморява, го сграбчих здраво и го придърпах към себе си. Раздвижих хълбоци още по-енергично, за да проникне по-дълбоко, опитвах се да предизвикам кулминацията му.
– Сега – рекох тихо, – хайде. Ела. Сега!
Той притисна чело в моето и се предаде с треперлива въздишка.
Викторианците са наричали мъжкия оргазъм „малката смърт“ и с добра причина. Така се беше отпуснал и ми тежеше, че бих го помислила за мъртъв, ако не усещах бавния му пулс. Сякаш измина много време, преди да се раздвижи и да промърмори нещо, заровил лице в рамото ми.
– Какво каза?
Обърна глава, така че устата му да е точно под ухото ми. Почувствах топлия му дъх на врата си.
– Казах – рече той тихо, – че ръката изобщо не ме боли в момента.
Здравата му длан бършеше влагата по бузите ми.
– Боеше ли се за мен? – попита ме.
– Да. Мислех, че е твърде скоро.
Той се позасмя в мрака.
– Беше, почти се довърших. И аз се боях. Но се събудих, ръката ме болеше много и не можах да заспя. Въртях се и ти ми липсваше. Колкото повече мислех за теб, толкова повече те желаех. Бях изминал половината коридор, преди да се зачудя какво ще правя, когато дойда. А като се зачудих... – Той ме погали по бузата. – Е, не ме бива точно в момента, сасенак, но все пак май че не съм страхливец.
Обърнах глава и посрещнах целувката му. Стомахът му изкъркори силно.
– Не ми се смей – измърмори той. – Ти си виновна, че не ми даваш да ям. Цяло чудо е, че ми стана само на твоите чорби и бира.
– Добре, добре – рекох през смях. – Печелиш. Утре сутрин ще получиш яйце.
– Ха! – възкликна той с дълбоко задоволство. – Знаех си, че ще ме нахраниш, ако ти дам стимул.