Заспахме здраво прегърнати, обърнати един към друг.
1 От френски - скъпа госпожо. – Бел. ред.
2 От френски – добра ми приятелко ( от фр.) – Бел. ред.
3 От латински – „Прощавам ти в името на Отца, и Сина ...“ – Бел. прев.
41. ОТ ЗЕМНАТА УТРОБА
През следващите две седмици Джейми продължаваше да се възстановява, а аз да се чудя. Някои дни ми се струваше, че е най-добре да отидем в Рим, където приближените на Претендента имаха влияние, а там можехме... какво? Понякога ми се да си намерим уединено безопасно местенце и да живеем в мир.
Беше топъл, ярък ден и ледените висулки по носовете на водоливниците капеха непрестанно, като оставяха дълбоки бразди в снега под стрехите. Вратата на стаята на Джейми беше открехната, а прозорецът – открит, за да се прочисти малко натежалият от дим и болест въздух.
Надникнах внимателно, защото не исках да го будя. Но леглото му беше празно. Той седеше до прозореца и лицето му почти не се виждаше.
Още беше много слаб, но раменете му под одеждите бяха изпънати, а елегантната му осанка се възвръщаше – седеше стабилно, не трепереше, беше изправил гръб и присвил крака под табуретката, а очертанията на тялото му бяха хармонични както преди. Държеше дясната си китка с лявата си ръка и бавно обръщаше дланта си на слънцето.
На масата имаше превръзки. Беше ги свалил от ранената си ръка и сега внимателно я разглеждаше. Стоях на прага и не помръдвах. Оттук ръката се виждаше ясно.
От лицевата страна на дланта белегът от пирона почти не се виждаше – просто розова точица, която щеше да изчезне с времето. От опаката страна обаче ситуацията не беше никак добра. Раната там, където се беше инфектирала, бе с размерите на голяма монета, още покрита с коричка.
На средния пръст също личеше разкривена ивица на белег, малко под първата става, и продължаваше чак до кокалчето. Палецът и показалецът бяха добре зараснали, но кутрето бе разкривено – там бе имало три различни фрактури и явно не бях успяла да ги наместя както трябва. Безименният пръст леко щръкваше, когато Джейми поставяше длан на масата.
Той завъртя дланта и полека се зае да раздвижва пръстите. Нито един не се свиваше на повече от три-четири сантиметра, а безименният – никак. Както се боях, втората става вероятно щеше да си остане неподвижна.
Завъртя ръката си още няколко пъти, вдигна я пред лицето си и се взря отблизо в скованите разкривени пръсти и грозните белези, безмилостно ярки на светлината на слънцето. След това внезапно сведе глава, притискайки ранената ръка към гърдите си, и я покри със здравата.
– Джейми. – Прекосих бързо стаята и приклекнах до него, като поставих внимателно длан на коляното му. – Джейми, съжалявам. Направих каквото можах.
Той ме погледна изумен. Плътните мигли блещукаха от сълзи и той бързо ги обърса с опакото на лявата си ръка.
– Какво? – Преглътна буцата в гърлото си, изненадан от появата ми. – За какво се извиняваш, сасенак?
– За ръката ти. – Пресегнах се и я поех в своята, като прокарах плахо пръсти по неговите и докоснах белега от обратната страна. – Ще е по-добре. Наистина. Знам, че сега ти се струва безполезна, но махнахме шините едва наскоро, костите още не са зараснали. Мога да ти покажа упражнения и разтривки. Ще си върнеш много от функцииите....
Той постави лявата си ръка на бузата ми.
– Да не си помисли... – Спря и поклати глава невярващо. – Мислила си си...
Отново спря и този път почака малко, преди да опита отново.
– Сасенак, да не си помисли, че плача за един неподвижен пръст и няколко белега? – Усмихна се накриво. – Суетен съм може би, но не чак толкова.
– Но ти...
Той се изправи и ме придърпа със себе си. Обрах сълзата, търкулнала се по бузата му. Влажното петно бе топло по пръстите ми.
– Плачех от радост, моя сасенак – рече той тихо. Хвана лицето ми между двете си ръце. – И благодарях на Бог, че ми е оставил ръката. Имам две ръце, с които да те прегръщам, с които да ти помагам, да те обичам. Благодарях на Бог, че отново съм цял, благодарение на теб.
– Но защо не? – попитах и поставих ръце върху неговите. След това си спомних касапския арсенал в стаята на Бийтън в Леох и се досетих сама.
Знаех какво съм забравила, докато се борех със страховитата инфекция. Че в дните преди антибиотиците обикновено – единствено – лекуваха инфектирани крайници с ампутация.
– О, Джейми. – Коленете ми омекнаха при тази мисъл и седнах малко прибързано. – Изобщо не ми мина през ума. Наистина. Ако се бях досетила, сигурно щях да го сторя. За да ти спася живота.
– Значи не е така при... в твоето време не го правят по този начин?