Поклатих глава отрицателно.
– Има лекарства, които спират инфекцията. Може би затова не съм се и досетила – дивях се на самата себе си. – А ти?
Той кимна.
– Очаквах го. Затова поисках да ме оставиш да умра. Мислих си само за това, когато можех да мисля изобщо. И в онзи миг, когато ти го казах... не мислех, че ще мога да живея така. Това стана с Иън, знаеш.
– Така ли? Каза ми, че е бил прострелян, но не ми хрумна да го разпитвам допълнително.
– Да, раната се отрови. Хирурзите отрязаха крака, за да не отрови цялата кръв. – Джейми направи пауза. – Иън все пак се справя много добре. Но... – Поколеба се и подръпна безименния си пръст. – Помня какъв беше преди. Сега е същият, само заради Джени. Тя... тя го поддържа цял. – Усмихна ми се стеснително. – Както ти мен. Не мога да разбера защо жените си правят труда.
– Е – отвърнах тихо, – на жените им харесва.
Той се позасмя и ме приближи към себе си.
– Да. Един Бог знае защо.
Постояхме прегърнати, без да помръдваме. Челото ми беше на гърдите му, ръцете ми – на кръста му, и усещах бавния, мощен ритъм на сърцето му. Накрая той се размърда и ме пусна.
– Имам да ти покажа нещо. – Обърна се, отвори едно малко чекмедже под масата и извади сгънато писмо. Подаде ми го.
Беше препоръка от абат Алегзандър, който препоръчваше Джеймс Фрейзър на кавалера на свети Георги, иначе познат като Негово Величество крал Джеймс Шотландски, като изтъкнат лингвист и преводач.
– Това е подслон – каза Джейми, вгледан в писмото. – И скоро ще ни трябва подслон. Но това на хълма на Краиг на Дун беше истина, нали? Думите ти за Въстанието?
Поех си дълбоко дъх и кимнах.
– Вярно е.
Той ми взе писмото и почука замислено с показалец по него.
– Тогава това не е безопасно.
– Не е.
Хвърли го в чекмеджето и дълго се взира в него. След това погледна към мен и постави ръка на бузата ми.
– Наистина го мислих, Клеър. Животът ми е твой. Ти ще решиш какво ще правим отсега нататък, къде ще ходим. Във Франция, в Италия, дори в Шотландия. Сърцето ми стана твое още щом те видях за пръв път, а доскоро държеше тялото и душата ми в ръцете си и ги опази. Ще сторим както кажеш.
Някой почука леко на вратата и се разделихме светкавично, като виновни хлапаци. Пооправих набързо косата си, мислейки си, че манастирът е чудесно място за възстановяване, но не става за романтично гнезденце.
Един от братята миряни влезе и остави на леглото големи кожени дисаги.
– От Макранох от имението Елдридж – каза той с широка усмивка. – За дамата на Брох Туарах.
Поклони се и си тръгна, оставяйки след себе си леко ухание на морска вода и студен въздух.
Отворих дисагите, любопитна какво може да е изпратил Макранох. Вътре имаше неща – бележка без адрес и подател, малък вързоп, адресиран до Джейми, и обработена вълча кожа, която още миришеше силно на кожар.
На бележката пишеше: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от перли.“1
Джейми отвори другия вързоп. Извади нещо малко и блещукащо и объркано гледаше ту него, ту вълчата кожа.
– Странна работа. Сър Маркъс ти е изпратил вълчата кожа, сасенак, а на мен перлена гривна. Може би е объркал адресатите?
Гривната беше прекрасна – наниз големи барокови перли между две златни верижки.
– Не – отвърнах, като се любувах на украшението. – Не ги е объркал. Гривната е заедно с огърлицата, която ми подари, когато се оженихме. Той я е подарил на майка ти, знаеше ли?
– Не, не знаех – отвърна тихо и докосна перлите почти с благоговение. – Баща ми ми я даде, за да дам на жена си, която и да е – устата му се дръпна в мимолетна усмивка, – но не ми каза откъде са.
Спомних си помощта, която ми беше оказал сър Маркъс, когато така безцеремонно се бяхме натресли в дома му, а после изражението му, когато си заминавахме на следващия ден. По лицето на Джейми личеше, че и той си спомня баронета, който за малко да му стане баща. Взе китката ми и ми сложи гривната.
– Не е за мен! – възразих.
– За теб е – каза той твърдо. – Не е удобно мъж да изпраща бижута на омъжена жена, затова я е подарил на мен. Но очевидно е за теб. – Ухили се. – Колкото и да съм измършавял, няма да стане на моята китка.
Обърна се към вълчата кожа и я опъна.
– А защо би ти изпратил това? – Метна я на раменете си и аз се отдръпнах светкавично с вик. Главата също бе одрана и внимателно обработена, а в очните кухини имаше две жълти стъклени очи, които ме гледаха яростно от лявото рамо на Джейми.
– Ужас! – възкликнах. – Изглежда точно както когато беше жив!
Джейми се обърна и се оказа лица в лице с озъбената муцуна. Провикна се стреснато и хвърли кожата в другия край на стаята.