– Божичко! – рече и се прекръсти.
Кожата лежеше на пода и ни гледаше кръвнишки на светлината на свещите.
– Как така когато е бил жив, сасенак? Да не сте били приятели? – попита ме, докато отвръщаше на погледа на вълка с присвити очи.
Тогава му разказах всичко – за вълка, за другите вълци, за Хектор, за снега, колибата с мечката, спора със сър Маркъс и появяването на Мърто, добитъка, убийственото чакане на склона насред розовата мъглица в пометената от снежна виелица нощ.
Измършавял или не, гръдният му кош беше широк, а ръцете му – силни и топли. Притисна лицето ми в рамото си и ме люлееше нежно, докато ридаех. Опитах да се овладея, но той само ме прегърна по-здраво и загука нежности в косата ми – накрая се предадох и плаках невъздържано, докато не останах съвсем без сили и можех само да хълцам.
– Като се замисля, имам малък подарък за теб, сасенак – каза той, докато приглаждаше косата ми. Подсмъркнах и обърсах нос в полата си, защото нямах нищо друго подръка.
– Съжалявам, че аз нямам какво да ти подаря – рекох, докато той тършуваше из разхвърляните завивки. Сигурно ми търсеше кърпичка, помислих си и отново подсмъркнах.
– С изключение на дреболии като живота ми, мъжеството ми и дясната ми ръка? – попита той сухо. – Ще свършат работа, мо дюин. – Изправи се, хванал расото, което му бяха дали. – Съблечи се.
Зяпнах.
– Моля?
– Съблечи се, сасенак, и сложи това. – Подаде ми расото. – Или може би искаш първо да се обърна с гръб?
Обгърнах се плътно с грубия плат и последвах Джейми по поредното стълбище. Това беше третото и най-тясното досега – каменните стени бяха на не повече от половин метър една от друга, осветени от фенера, който Джейми държеше пред себе си. Имах чувството, че земята ме поглъща, колкото повече се спускахме в тясната шахта.
– Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме? – попитах. Гласът ми проехтя, но странно приглушено, сякаш говорехме под водата.
– Няма много голяма вероятност да завием погрешно, нали?
Стигнахме поредната площадка, но Джейми беше прав, че пътят бе един – надолу.
В дъното на това стълбище обаче стигнахме до врата. Площадката му сякаш беше изсечена в планината, а вратата беше широка, ниска и направена от дъб, с месингови панти. Дъските ѝ бяха посивели от годините, но още бяха здрави, а площадката беше чиста, сякаш метена. Явно тази част от манастира още се използваше. Може би беше винената изба?
До вратата имаше стенен свещник, а факлата в него беше изгоряла наполовина. Джейми я запали с парченце хартия от близката купчина, оставена за тази цел, отвори отключената врата и се приведе под трегера, а аз го последвах.
Отначало не виждах нищо, освен светлината от фенера на Джейми. Всичко останало чернееше. Фенерът се поклащаше напред, по-далеч от мен, а аз не помръдвах и следвах с очи петното светлина. На всеки метър-два светлината спираше и продължаваше, а след нея се надигаше ново пламъче. Когато очите ми бавно привикнаха, пламъците се превърнаха в ред фенери върху каменни постаменти. Фенерите сияеха в мрака като морски фарове.
Беше пещера. Първо си помислих, че е пещера с кристали, заради странното проблещукване оттатък фенерите. Но когато пристъпих към първия постамент, видях всичко пред себе си по-ясно.
Черно езеро. Прозрачна вода върху фин вулканичен пясък. На светлината на фенерите тя искреше ярко. Въздухът беше топъл и влажен, а по хладните стени на пещерата се образуваха капчици и се стичаха по ръбестите скални грамади.
Горещ извор. Леката миризма на сяра ощипа ноздрите ми. Горещ минерален извор, значи. Спомних си думите на Анселм за горещите извори край абатството, прочути с целебните си свойства.
Джейми стоеше зад мен и гледаше димящата черно-червеникава шир.
– Гореща вана – каза гордо. – Харесва ли ти?
– Исусе Ш. Рузвелт Христе.
– А, значи ти харесва – каза той и се ухили от успеха на изненадата си. – Хайде, идвай.
Съблече се и остана гол, смътно озарен от червеникавите отражения във водата. Таванът на пещерата сякаш поглъщаше светлината на фенерите, така че тя се простираше само на няколко метра от тях.
Малко колебливо свалих и своята дреха.
– Колко е горещ? – попитах.
– Достатъчно. Не се тревожи, няма да се опариш. Но ако останеш повече от час, ще те свари бавно.
– Колко привлекателно – рекох.
Последвах слабата му фигура във водата. В камъка бяха изсечени стъпала надолу, а по ръба на езерото беше прокарано възлесто въже, за да има за какво да се хващат посетителите.
Водата се издигна над хълбоците ми и плътта на корема ми потръпна от удоволствие, когато топлината премина през мен. В дъното на стълбите спрях, впила пръстите на краката си в чистия черен пясък, водата малко под раменете ми, а гърдите ми се носеха по повърхността като плавки на въдица. Цялата ми кожа бе попила топлината на извора и по врата ми, под плетеницата на кичурите, избиваха капчици пот. Беше блаженство, чисто и просто.