Повърхността на водата беше гладка и спокойна, но самата вода не бе неподвижна – долавях леко движение, течения в дълбочина като нервни импулси. Може би това движение, както и невероятно успокояващата топлина, ме накара да си въобразя за миг, че изворът е жив – топло, гостоприемно същество, което ме обгръщаше ласкаво. Анселм беше казал, че подобни извори могат да лекуват, и точно в момента не бях предразположена да се усъмня.
Джейми дойде зад мен, а пътят му във водата личеше от миниатюрните вълнички, които тялото му оставяше след себе си. Пресегна се и подхвана гърдите ми, като леко ги обля с топла вода.
– Харесва ли ти, мо дюин? – Приведе се напред и ме целуна по рамото.
Повдигнах крака и се понесох изцяло във водата, облегната на него.
– Прекрасно е! За пръв път от август ми е топло навсякъде.
Той ме задърпа назад, с бавни крачки през водата – краката ми се носеха малко под повърхността, а топлината преминаваше по крайниците ми като милувка.
Джейми спря, завъртя ме в другата посока и ме постави на някаква твърда дървена повърхност. Полувидима на меката светлина, под нас имаше пейка от няколко дъски, заковани в една скалиста ниша. Той седна в нишата до мен и разпери ръце на скалната издатина зад нас.
– Брат Амброуз ме доведе тук онзи ден – рече. – За да омекнат раните ми. Хубаво е, нали?
– Повече от хубаво. – Водата така ни повдигаше, че имах чувството, че ако се пусна от пейката, ще отплавам. Погледнах към сенките на тавана.
– Нещо живее ли в пещерата? Прилепи? Риба?
Той поклати глава.
– Нищо, освен духа на езерото, сасенак. Водата извира от земята през една тясна пукнатина там – и той кимна към мастиленочерния мрак в другия край на пещерата – и се процежда през още десетина отвора в скалата. Но няма изход, освен този през вратата.
– Дух на езерото? – рекох развеселена. – Звучи малко езическо, а и точно под манастир.
Той се изтегна блажено, а очертанията на дългите му крака плувнаха под повърхността като стъблата на водно растение.
– Е, както и да го наричаш, тук е много по-отдавна от манастира.
– Да, виждам.
Стените на пещерата бях от гладка, тъмна вулканична скала, почти като черно стъкло, осеяно с влага. Цялото помещение приличаше на огромен мехур, полупълен със странно живата, ала стерилна вода. Сякаш бях приласкана обратно в утробата на земята и че ако притисна ухо към скалата, ще чуя безкрайно бавния ритъм на огромно сърце съвсем наблизо.
Дълго време бяхме много тихи, носехме се във водата, унесени, и от време на време се докосвахме неволно, оставили се на невидимите течения на пещерата.
Когато накрая продумах, гласът ми звучеше лениво, сякаш бях упоена.
– Реших.
– А… Значи Рим? – Гласът на Джейми сякаш идеше отдалеч.
– Да. Не знам, когато отидем, какво...
– Няма значение. Ще направим каквото можем.
Той се пресегна към мен, толкова бавно, че си помислих, че ръката му никога няма да ме достигне.
Придърпа ме по-близо, докато чувствителните ми зърна не опряха в неговите. Водата бе не само топла, но и плътна, почти мазна на докосване. Ръцете му слязоха надолу и подхванаха дупето ми, повдигнаха ме.
Проникването ме сепна. Кожата ни беше гореща и хлъзгава и се носехме един над друг, без почти да се усещаме, но присъствието му в мен беше плътно и съкровено, постоянна точка в изменчивия воден свят, като пъпна връв насред произволните движения в майчината утроба. Проскимтях от изненада, когато заедно с него в мен нахлу и горещата вода, но след това се настаних върху него с въздишка на удоволствие.
– О, това ми хареса – каза той с наслада.
– Кое? – попитах.
– Този звук. Когато изписка.
Не беше възможно да се изчервя – кожата ми не можеше да се зачерви повече. Позволих на косата си да падне пред лицето ми, а къдриците се отпуснаха, когато плувнаха по повърхността на водата.
– Съжалявам, не исках да съм шумна.
Той се засмя – дълбокият му глас проехтя сред устоите на покрива.
– Казах, че ми харесва. Така е. Това е едно от нещата, които най ми харесват, когато спя с теб, сасенак, тези малки звуци.
Придърпа ме по-близо и челото ми опря във врата му. По кожата ни веднага изби пот, хлъзгава като натежалата от сяра вода. Той помръдна с хълбоци, аз рязко си поех дъх и едва успях да сподавя възклицанието си.