– Да, точно така – рече той тихо. – Или... така?
– Блярк – изгрухтях. Той се засмя, но продължи.
– За това най-много си мислех – каза той, докато бавно прокарваше ръце по гърба ми, галеше, пристискаше и ваеше хълбоците ми с длани. – В затвора нощем, прикован с още десетима други, докато слушах хъркането, пръдните, стоновете. Мислех си за малките звуци, които издаваш, когато те любя, как изсумтяваш леко, когато проникна за пръв път в теб, сякаш се готвиш да се захванеш за работа, как дишаш все по-бързо и по-бързо.
Определено дишах все по-бързо и по-бързо. Плътната, наситена с минерали вода ме крепеше като перо във водата и не отплавах само защото стисках раменете му и се притисках удобно и плътно в него по-надолу.
– Още по-добре – прошепна той в ухото ми и горещият му дъх ме погъделичка, – когато те обладая бурно и нетърпеливо и ти заскимтиш под мен и се задърпаш, сякаш искаш да се махнеш, но знам, че просто искаш да дойдеш по-близо, и аз се мъча да сторя същото.
Ръцете му ме проучваха бавно, сякаш гъделичкаше пъстърва, както онзи ден край малкия поток, стискаха дупето му, продължаваха нататък, приласкаваха опънатата, копнееща точка на единението ни. Разтреперих се и дъхът ми излезе на пресекулки.
– Или когато те пожелая уморено, за да ми дадеш успокоение, и ме поемеш в себе си с въздишка и онази тиха мелодия на гласа ти, сякаш тананикаш песен, сякаш пчелна пита жужи на слънцето, и ме унесеш в покоя на този малък звук.
– Джейми – рекох прегракнало, – Джейми, моля те.
– Още не, мо дюин. – Той обхвана кръста ми здраво и ме притисна силно надолу, като изстена силно. – Още не. Имаме време. И искам да те чуя как стенеш така отново. Да стенеш и да плачеш, макар да искаш да се сдържиш. Искам да въздишаш, сякаш ще ти се скъса сърцето, да крещиш от копнеж и накрая да извикаш в ръцете ми. Тогава ще знам, че съм ти дал това, от което имаш нужда.
Тръпката между бедрата ми започна и се изстреля като куршум дълбоко в слабините ми, разхлаби ставите ми, така че ръцете ми се плъзнаха безсилни и безчувствени от раменете му. Гърбът ми се изопна и гърдите му се притиснаха към неговите. Потреперих в горещия мрак и само ръцете на Джейми ме пазеха да не се удавя.
Отпусната в него, се чувствах като медуза. Не знаех и не ме интересуваше какви звуци съм издавала, но се чувствах неспособна на свързана реч. Докато той не започна отново да се движи, неумолим като акула в океана.
– Не – рекох. – Не, Джейми, не мога да го понеса отново.
Кръвта още напираше във върховете на пръстите ми и ритъмът му ме изтезаваше от болезнено удоволствие.
– Можеш, защото те обичам. – Гласът му беше приглушен от мократа ми коса. – И ще успееш, защото те желая. Но този път ще свърша с теб.
Крепеше хълбоците ми и ме носеше далеч отвъд мен самата със силата на подводно течение. Разбих се в него като прибой, а той ме посрещна с непоклатимостта на гранитна скала, котва насред туптящия хаос.
Останала без сили и форма, моделирана единствено от ръцете му, извиках тихо и полузадавено, като давещ се моряк. Чух и неговия безпомощен вик и разбрах, че и аз съм му дала това, от което има нужда.
С мъка се измъкнахме от утробата на света, влажни и димящи, с крайници като гума от виното и топлината. На първата площадка паднах на колене, а когато Джейми се опита да ми помогне, падна до мен нескопосано в плетеница от голи крака и монашеско расо. Започнахме да се хилим безпомощно, пияни повече от любов, отколкото от вино и стигнахме до втората площадка на колене и лакти, като повече си пречехме, отколкото си помагахме, побутвахме се и току прескачахме краката си, за да не се настъпваме в тясното пространство, а накрая просто се строполихме взаимно в ръцете си.
На това място към небето гледаше старинен еркерен прозорец без стъкло и светлината на пълната луна ни обливаше в сребро. Стояхме впримчени един в друг и се охлаждахме на зимния въздух, чакахме препускащите си сърца да забавят ход и дишането ни да се върне в нормалния си ритъм.
Луната беше толкова огромна, че почти изпълваше прозореца. Нищо чудно, че приливите и на моретата, и на жените се влияеха от тази величествена сфера, толкова властна и непосредствено близка.
Но собствените ми приливи вече не се движеха според този целомъдрен, ялов зов и познанието за това се извиваше като страх в кръвта ми.
– И аз имам подарък за теб – казах ненадейно на Джейми. Той се обърна към мен и положи едрата си, уверена длан върху още плоския ми корем.
– Така ли било? – попита ме.
И светът ни обгърна, сякаш сътворен наново и с безброй възможности.
КРАЙ