Хвърли ми свиреп поглед.
– Имам едно изискване – рече със страховит тон. – Няма да си играеш на кукли с персийските ми статуетки. Всичко друго, само не това. Ясно?
Аз кимнах удовлетворена. И поех с него към Близкия изток, към Южна Америка и още десетки археологически обекти по цял свят. Научих се да чета и пиша от чичовите чернови на академични статии, научих се да копая отходни ями и да преварявам вода, както и още много други неща, крайно неподходящи за млада дама с добър произход – докато не срещнах красивия тъмнокос историк, дошъл да посъветва чичо Ламб по въпрос от френската философия, свързан с египетските религиозни практики.
Дори след брака си с Франк живеехме като номади, както подобаваше на собствената му академична позиция, и поделяхме времето си между конференции на Континента и временни квартири, докато войната не ни раздели – него към Лагера за подготовка на офицери и Разузнаваческия отдел на МИ6, а мен към Лагера за подготовка на медицински сестри. Макар и женени от осем години, едва сега щяхме да се сдобием с първия си истински дом, къщата в Оксфорд.
Стиснах здраво чантата си под мишница, влязох в магазина и купих вазите.
С Франк се срещнахме на пресечката на Хай Стрийт с Гиърсайд Роуд и заедно поехме по него. Франк вдигна вежди, когато видя какво съм купила.
– Вази? Чудесно. Може би сега ще спреш да слагаш цветя в книгите ми.
– Не са цветя, а ботанически екземпляри. Ти самият ме насърчи. За да имам занимание.
– Така е. – Той кимна благосклонно. – Но не съзнавах, че всеки път, когато отворя нещо за справка, в скута ми ще изпадат зелениши. Какво беше онова ужасно ронливо кафяво нещо, което сложи в моя Тъскъм и Банкс?
– Седмолист. Помага при хемороиди.
– Готвиш се за неуморно настъпващата ми старост? Колко тактично от твоя страна, Клеър.
Преминахме със смях през портата и Франк ме пусна да се кача първа по тесните стъпала.
Ненадейно ме хвана за лакътя.
– Внимавай! Не стъпвай там.
Надигнах леко крак над голямото кафеникавочервено петно на най-горното стъпало.
– Колко странно – рекох. – Госпожа Беърд търка стълбището всяка сутрин, виждала съм я. Какво ли е това?
Франк се наведе и подуши внимателно.
– Ако трябва да гадая, мисля, че е кръв.
– Кръв! – отстъпих рязко назад. – Чия? – Погледнах през прозореца. – Да не би да се е случило нещо с госпожа Беърд? – Не можех да си представя как спретната ни хазяйка би оставила петно кръв да изсъхне на стълбището, освен ако не ѝ се е случило нещо катастрофално. За миг се запитах да не би във всекидневната ѝ да се укрива луд убиец с брадва, който се готви да ни връхлети със смразяващ кръвта крясък.
Франк поклати глава отрицателно и се надигна на пръсти, за да погледне над плета в съседната градина.
– Не, не мисля. Има подобно петно и пред прага на Колинс.
– Наистина ли? – Приближих се до него, за да погледна през плета и за морална подкрепа. Високопланинските шотландски градчета не ми се струваха типично място за масов убиец, но подобни хора едва ли подбираха според каквато и да било логика.
– Това е доста... противно. – Съседният дом също не даваше признаци на живот. – Какво е станало според теб?
Франк се намръщи умислен, после вдъхновено се плесна по крака.
– Май се сещам! Изчакай тук за малко. – Стрелна се през портата и се затича по пътя, оставяйки ме на прага в неведение.
Скоро се върна, грейнал, задето бе потвърдил предположението си.
– Това е, няма какво друго да е. Всяка къща в редицата си има.
– Какво си има? Следи от убиец маниак? – попитах остро, все още смутена, че ме бе изоставил в компанията на голямо кърваво петно.
Франк се засмя.
– Не, от ритуално жертвоприношение. Удивително! – Застана на четири крака в тревата, вгледан любопитно в петното.
Това не звучеше по-обнадеждаващо от вероятността за убиец маниак. Приклекнах до Франк, бърчейки нос. Беше рано за мухи, но няколко от големите, лениви високопланински комари се навъртаха около петното.
– Как така ритуално жертвоприношение? Госпожа Беърд е набожна жена, както и съседите ѝ. Това не ти е Хълмът на друидите.
Той се изправи, отръсквайки връхчета трева от панталоните си.
– Така си мислиш ти, моето момиче. Няма място на света с повече стари суеверия и магия, смесени с ежедневието, от високопланинска Шотландия. Набожна или не, госпожа Беърд вярва в Старите, както и съседите ѝ. – Посочи петното с прилежно лъснатия връх на обувката си и обясни с доволен вид: – Кръвта на черен петел. Къщите са нови. Еднакви сглобяеми модели.
Изгледах го студено.
– Помисли си пак, ако си решил, че току-що си ми обяснил всичко необходимо. Какво значение има колко са стари къщите? И къде са всички, за Бога?