Когато се съвзе от шока, господин Бейнбридж се насили да прояви галантност и се засуети около ръката ми, като старателно пренебрегваше опитите на Франк да извини езика ми – които се състояха в това да обясни, че почти две години съм живяла във военен лазарет.
– Боя се, че съпругата ми е прихванала някои, хм, цветисти фрази от янките и тем подобни – каза Франк с нервна усмивка.
– Така е – рекох през зъби, докато увивах влажна салфетка около ръката си. – Мъжете често са „цветисти“, когато вадиш шрапнели от тях.
Господин Бейнбридж тактично опита да отклони разговора в неутрална историческа територия, като сподели, че винаги се е интересувал от проявленията на вулгарната реч през вековете. Например скорошната диалектна форма „Бослепи“, развалена вариация на клетвата „Бог да ме ослепи“.
– Да, разбира се – отвърна Франк, благодарен за новата посока на дискусията. – Без захар, Клеър, благодаря. Ами „Бозукс“? Частта с „Бо“ е ясна, но „зукс“...
– Понякога ми се струва, че е развалена форма на стара шотландска дума, „юк“. Значи „сърбеж“. Така би имало смисъл, нали?
Франк кимна и перчемът му, неподобаващ за оксфордски дон, падна пред очите му. Той го отметна несъзнателно и продължи:
– Интересно... Еволюцията на вулгарната реч.
– О, да, и продължава – рекох аз, като внимателно вдигнах бучка захар с щипците.
– Така ли? – учтиво се поинтересува господин Бейнбридж. – Натъквали ли сте се на интересни разновидности по време на, хм, военните си преживявания?
– О, да. Любимо ми беше нещо, което един янки казваше винаги когато му сменях превръзките. Името му беше Уилямсън, от Ню Йорк, мисля.
– И какво е казвал?
– „Исусе Ш. Рузвелт Христе“ – отговорих и внимателно пуснах захарта в чая на Франк.
След спокойна и дори приятна вечер с госпожа Беърд се отправих нагоре по стълбите, за да се приготвя, преди Франк да се върне. Знаех, че не може да изпие повече от две чаши шери, затова сигурно щеше да се прибере скоро.
Вятърът се усилваше и статичното електричество в спалнята играеше по косата ми, докато прокарвах гребена през нея, а къдриците ми се заплитаха, вместо да се разплитат. Реших, че тази вечер ще мина без стоте сресвания. В такова време ми стигаше да си измия зъбите. Кичурите ми залепваха по бузите, когато се опитвах да ги пригладя назад.
В каната нямаше вода – Франк я беше използвал, за да се спретне преди гостуването у Бейнбридж, и не си бях направила труда да я напълня от мивката в тоалетната. Излях немалка част от одеколона „Льо бльо“ в дланта си. Разтрих енергично длани и ги прокарах през косата си. Излях още одеколон на четката си и сресах къдриците си зад ушите.
Така беше доста по-добре, реших, докато въртях глава и се оглеждах в огледалото. Влагата беше разпръснала статичното електричество и сега косата обрамчваше лицето ми на плътни, лъскави вълни. От одеколона беше останал много приятен аромат. На Франк ще му хареса, помислих си. „Льор бльо“ му беше любим.
Някъде наблизо рязко просветна, а миг по-късно прогърмя. Всички светлини угаснаха. Ругаейки под нос, затършувах опипом в чекмеджетата.
Някъде бях видяла свещи и кибрит – във високопланинските райони токът спираше толкова често, че във всяка стая на всяка гостоприемница имаше свещи. Бях ги виждала дори в най-елегантните хотели, където бяха ароматизирани с цветя и поставени в свещници с матирано стъкло.
Свещите на госпожа Беърд бяха съвсем обикновени, но в изобилие – намерих и три кибрита. Точно сега видът на свещите не ме вълнуваше особено.
На светлината на следващата светкавица поставих една в синия керамичен свещник на тоалетката и с него запалих още свещи на различни места в стаята, докато тя не се изпълни с меко, трепкащо сияние. Колко романтично, помислих си, и се сетих да изключа лампата, за да не се съсипе атмосферата в неподходящия момент, ако токът дойде.
Не бе изгорял повече от сантиметър восък, когато вятърът довя Франк в стаята почти буквално – течението след него угаси три от свещите.
Вратата се затръшна и угаси още две, а Франк се изцъкли в ненадейния сумрак и зарови пръсти в чорлавата си коса. Станах и запалих отново свещите, като го смъмрих, задето влиза така. Едва когато приключих и се обърнах да го попитам иска ли нещо за пиене, видях, че е пребледнял и смутен.
– Какво има? Да не си видял призрак?
– Ами – бавно започна той, – не съм сигурен, че не съм. – Разсеяно взе четката ми и я надигна към главата си. Когато долови одеколона ми, сбърчи нос, върна я обратно и се среса със своя гребен.