Зад прозореца клоните на брястовете вършееха във въздуха. В другия край на къщата хлопаше хлабав кепенец и ми хрумна, че няма да е зле да спуснем своя, макар че разразяващата се буря беше вълнуваща гледка.
– Твърде ветровито е за призраци – казах аз. – Не си ли падат повече по мъртвешка тишина и мъгливи нощи в гробището?
Франк се позасмя глуповато.
– Е, сигурно е било заради някоя от небивалиците на Бейнбридж и твърде многото шери, повече, отколкото възнамерявах да изпия. Нищо работа.
Но вече ме беше заинтригувал.
– Какво точно видя? – попитах, докато се разполагах на стола пред тоалетката. Направих жест към бутилката уиски и Франк побърза да налее две питиета.
– Ами, просто един мъж – започна той, като си отмери петдесетина грама и стотина за мен. – Стоеше на пътя отвън.
– До тази къща? – Засмях се. – Значи сигурно е бил призрак. Никой с всичкия си не би стоял навън в такава нощ.
Франк наклони каната над чашата си и ме погледна обвинително, когато разбра, че няма вода.
– Не ме гледай така. Ти използва всичката вода. Но нямам нищо против да е чисто. – Отпих, за да го докажа.
Франк сякаш се изкуши да отскочи до долу, за да напълни каната, но се отказа и продължи да разказва, като отпиваше така, все едно чашата му съдържаше сярна киселина, а не най-добрия едномалцов „Гленфидиш“.
– Да, стоеше от тази страна, в края на градината, оттатък оградата. Стори ми се, че... – Поколеба се, взрян в чашата си. – Стори ми се, че гледа към твоя прозорец.
– Моя? Забележително! – Не успях да потисна леката тръпка по гърба си и прекосих стаята, за да затворя кепенците, макар че май беше малко късно за това. Франк ме последва, като продължи да говори:
– Да, аз също те виждах отдолу. Решеше се и ругаеше, защото косата ти все настръхваше.
– В такъв случай въпросният господин навярно хубаво се е посмял – отвърнах хапливо. Франк поклати глава, но се усмихна и приглади косата ми с длани.
– Не, не се смееше. Всъщност изглеждаше много нещастен. Не виждах лицето му добре, но така ми се стори от стойката му. Приближих го и иззад гърба му го попитах дали мога да му помогна с нещо. Сякаш не ме чу, а аз си казах, че може би наистина не ме е чул заради вятъра, тъй че повторих и посегнах да го потупам по рамото – за да привлека вниманието му. Само че преди да го докосна, той се обърна, мина бързо покрай мен и продължи надолу по пътя.
– Звучи повече като грубиян, не като призрак – отбелязах, докато привършвах уискито. – Как изглеждаше?
– Здравеняк – отвърна Франк, като се смръщи от спомена. – Шотландец, до последния детайл на носията си. Имаше си кожена торба отпред, а на карираното наметало – прекрасна брошка във формата на бягащ елен. Исках да го попитам откъде я има, но си замина, преди да успея.
Налях си още едно.
– Хм, не звучи толкова нетипичен като за тези краища, нали? Виждала съм такива мъже в градчето.
– Хм, не... – Звучеше несигурен. – Не, не дрехите му бяха странни. Обаче когато мина покрай мен… заклевам се, беше достатъчно близо, за да ме избута. Само че не усетих нищо. Това ме учуди и аз се обърнах да го изпроводя с поглед. Крачеше по Гиърсайд, но малко преди ъгъла... изчезна. Тогава изтръпнах до кости.
– Може да си се разсеял за миг и да е пристъпил в сенките – предположих. – До онзи ъгъл растат много дървета.
– Мога да се закълна, че не свалих поглед от него – измърмори Франк. Изведнъж вдигна глава. – Сетих се! Спомням си защо ми се стори толкова странен, макар тогава да не можех да определя.
– Защо? – Малко ми беше писнало от призрака и исках да преминем към по-интересни неща – в леглото.
– Вятърът можеше да те среже на две, но разните му дипли – наметката на дясното рамо и поличката, – не помръдваха, освен когато се движеше.
Няколко секунди се гледахме безмълвно.
– Ами да – рекох накрая, – това е страшничко.
Франк сви рамене и се усмихна, отпъждайки мислите си.
– Поне ще има за какво да си говорим с викария следващия път. Ако е добре известен местен призрак, викарият може да ми разкаже кървавата му история. – Погледна си часовника. – Сега най-добре да си лягаме.
– Най-добре – промълвих.
Наблюдавах го в огледалото, докато си сваляше ризата и посягаше към закачалка. Ненадейно спря на едно от копчетата.
– Лекувала ли си много шотландци, Клеър? – попита внезапно. – В лазарета или в Пемброук?
– Разбира се – отвърнах леко объркана. – В лазарета в Амиен имаше мнозина от полковете Сийфорт и Камерън, а малко по-късно, след Каен – и от полка Гордън7. Повечето бяха много симпатични. Големи стоици по принцип, но страшно се бояха от игли. – Усмихнах се, защото си спомних нещо. – Имахме един доста стар и чепат, гайдар от трети сийфордски полк, който не понасяше да го бодем, особено отзад. Часове наред се терзаеше ужасно, преди да позволи на някого с игла да го доближи, а тогава все ни увещаваше да му бием инжекцията в ръката, макар че трябваше да е мускулна. – Засмях се, когато си спомних ефрейтор Чизълм. – Каза ми: „Ако ще съм се прострял надупен, искам момата да е под мен, а не отзад с губерка!“