Ако наблюденията ми бяха верни, то спътниците ми бяха в съвършено крепко здраве. Определено изглеждаха така, с нехайно отпуснати крайници и отворени усти, лица, огрени от огъня. Това пълно отдаване на съня, дори върху дъските на стаята, представляваше засищане на апетит, не по-малък от този, с който сядаха на вечеря. Смътно успокоена от какофонията, се бях увила по-плътно с пътното си наметало и бях заспала.
В сравнение с това, сега, усамотена във великолепието на малкото вмирисано таванче, се чувствах почти изоставена. Макар че премахнах чаршафите и отупах хубавичко матрака, за да се отърва от нежелани съжители, ми бе трудно да заспя, така тиха и мрачна ми се струваше стаичката, когато угасих свещта.
От общото помещение два етажа по-надолу се дочуваше слабо ехо и от време на време шум и движение, но за пръв път след пристигането си в замъка се чувствах толкова сама и не бях сигурна, че ми харесва.
Лутах се между будно състояние и полусън, когато долових зловещото проскърцване на дъски пред вратата си. Стъпките бяха бавни и колебливи, сякаш натрапникът подбираше най-благонадеждната на вид дъска, на която да пристъпи. Светкавично седнах в леглото и посегнах към свещта и кремъка до леглото.
Без да искам, бутнах кремъка и той тупна на пода. Застинах, както и стъпките отвън. Някой задраска по вратата, сякаш търсеше резето. Знаех, че такова няма. Имаше скоби за него, ала така и не го бях открила. Хванах свещника, извадих свещта от него, станах от леглото и запристъпях тихо, стиснала тежкото си оръжие.
Вратата изписка слабо, когато се открехна. Единственият прозорец бе здраво залостен, за да не пропуска нито светлина, нито вятър, нито дъжд – ала въпреки това погледът ми открои смътните очертания на пролуката. Тя се разшири, но след това се затвори и всичко отново притихна.
Останах притисната до стената сякаш цяла вечност, затаила дъх, и се опитвах да чуя нещо отвъд бумтенето на сърцето си. Накрая се примъкнах към вратата, като се придържах към стената – дъските на пода със сигурност бяха по-стабилни там. При всяка стъпка отпусках крак бавно и още по-бавно местех тежестта си върху него, след което спирах и опипвах с пръстите на краката си процепите между дъските.
Когато достигнах вратата, спрях и залепих ухо на нея, като стисках касата с ръце, за да не се отвори отново. Стори ми се, че дочух слаби звуци. Дали беше просто движението от долните етажи, или някой се опитваше да сдържи дъха си от другата страна на вратата?
От постоянния приток на адреналин ми прилошаваше. Накрая ми дотегна от тази безсмислица, стиснах здраво свещника, отворих рязко вратата и пристъпих в коридора.
Казвам „пристъпих“ – а всъщност по-скоро още на втората крачка настъпих нещо меко и паднах напред в коридора, ожулих кокалчетата на ръцете си и ударих глава в нещо твърдо.
Седнах, притиснала чело, и изобщо не ме интересуваше, че всеки момент някой може да ме убие.
Настъпеният ругаеше, останал без дъх. През пелената от болка смътно видях, че той (нямаше как да не е мъж, с тези размери и тази миризма на пот) се беше надигнал и търсеше как да отвори кепенците в стената над нас.
Ненадейно нахлу свеж въздух, от който потрепнах и стиснах очи. Когато отново ги отворих, небето беше достатъчно светло, за да видя натрапника.
– Ти пък какво правиш тук? – попитах обвинително.
В същия миг, с подобен тон, Джейми също ме попита:
– Колко тежиш, сасенак?
Още зашеметена, всъщност му дадох точния отговор, „петдесет и четири килограма“, още преди да се сетя да го попитам защо.
– Почти ми смачка черния дроб – отвърна той и плахо заопипва нараненото място. – Да не говорим, че ми изкара акъла. – Протегна ръка и ме издърпа на крака. – Добре ли си?
– Не, ударих си главата. – Търкайки челото, аз се огледах. – В какво я ударих?
– В моята – отвърна кисело той.
– Така ти се пада – не му останах длъжна. – Защо се спотайваше до вратата ми?
Той ме изгледа раздразнено.
– Не съм се спотайвал, за Бога. Спях, или поне се опитвах.
Той разтърка растящата на челото му цицина.
– Спял си? Тук? – Огледах с преувеличено изумление студения мръсен коридор. – Все си избираш странни места. Конюшни, коридори.
– Може да те заинтересува, че на първия етаж се е разположила група английски драгуни – осведоми ме със студен глас. – Така да се каже, увлякоха се с пиенето и безчинстват с две жени от града. Понеже са само две, а мъжете са петима, някои изглеждаха склонни да се качат, за да потърсят още... партньорки. Реших, че едва ли ще се зарадваш на вниманието им. – Преметна дрехата си през рамо и се обърна към стълбището. – Ако съм сгрешил, извини ме. Не исках да ти преча. Лека ти нощ.