За моя изненада строгото лице се поразведри.
– Е – призна той, – не бих казал, че и аз много го харесвам. – Той забарабани с пръсти по бедрото си, обмисляйки нещо. – Но някои го харесват. Смел войник и чудесен боец, от това, което чувам.
Повдигнах вежди.
– Понеже не съм английски генерал, това не ме впечатлява. – Той се засмя и зърнах изненадващо белите му зъби. Смехът смути три врани на дървото над нас, които отлетяха с дрезгави крясъци.
– За англичаните ли шпионираш, или за французите? – попита той, сменяйки объркващо темата за пореден път. Е, поне беше прям.
– За никого не шпионирам – рекох раздразнена. – Аз съм чисто и просто Клеър Бюшамп, нищо повече.
Потопих кърпичката си във водата и избърсах с нея врата си. По гърба ми, под подплатата на роклята, плъзнаха освежаващи вадички. Притиснах мокрия плат към пазвата си и го стиснах, със същия ефект.
Дугал помълча няколко минути, като наблюдаваше внимателно как се мия.
– Виждала си гърба на Джейми – каза ненадейно.
– Трудно би било да не го видя – отвърнах с малко хлад в гласа. Отказах се да се питам накъде бие с тези въпроси. Щеше да ми каже, когато стигнеше до смисъла. – Питаш дали знам, че е бил Рандал?
– Аз знам това – отвърна той, като ме преценяваше спокойно, – но не знаех, че и ти знаеш.
Свих рамене, за да му покажа, че не е негова работа какво знам и какво – не.
– Бях там, всъщност – рече той небрежно.
– Къде?
– Във форт Уилям. Имах работа с гарнизона. Писарят там знаеше, че с Джейми сме роднини, и ми съобщи, когато го арестуваха. Отидох да видя какво мога да сторя с него.
– Явно не си постигнал успех – казах остро.
Дугал сви рамене.
– За нещастие. Ако ги ръководеше обикновен старши сержант, можех да спестя на Джейми поне второто бичуване, но Рандал беше нов. Не ме познаваше и не искаше и да чуе. Тогава си мислех, че може би просто е решил да покаже на всички от самото начало, че няма да се церемони с никого. – Той потупа късия меч на колана си. – Принципът действа добре, когато командваш хора. Заслужи си уважението им преди всичко останало. Ако не стане, заслужи си страха им.
Спомних си изражението по лицето на младия ефрейтор и разбрах по кой път е поел капитанът.
Дугал ме гледаше заинтригуван.
– Знаеш, че е бил Рандал. Джейми ли ти каза?
– Поразказа ми – отвърнах внимателно.
– Явно те цени – каза Дугал замислено. – Обикновено не говори за това с никого.
– Защо ли? – попитах саркастично. Все още затаявах дъх, когато стигахме до нов хан, докато не станеше ясно, че този път само ще се пие и ще се говори край огъня. Дугал се усмихна язвително, разчел мислите ми.
– Е, на мен не е било нужно да го казва, нали? Вече го знаех. – Той прокара длан през странната тъмна вода и раздвижи серните изпарения. – Не знам как е в Оксфордшир – и саркастичното натъртване ме накара да потръпна леко, – но по тези краища дамите обикновено не наблюдават неща като публични побои. Виждала ли си такъв?
– Не, нито пък държа – отвърнах остро. – Но мога да си представя какво би причинило белезите по гърба на Джейми.
Дугал поклати глава и опръска една любопитна сойка.
– Не, тук грешиш, моме, ще ме извиниш. Въображението е едно, гледката как разкъсват нечий гръб – друго. Ужасна работа. Правят го, за да пречупят човека, и най-често успяват.
– Не и Джейми. – Тонът ми беше по-рязък, отколкото възнамерявах. Джейми ми беше пациент и донякъде приятел. Нямах желание да обсъждам с Дугал личната му история, макар че, ако ме притиснеше с въпроси, бих признала, че ме интригува. Никога не бях срещала някой толкова открит и същевременно така потаен като високия млад Мактавиш.
Дугал се позасмя и прокара влажната си длан през косата си, като приглади разрошените от бягството ни кичури – или поне аз мислех, че сме избягали от хана.
– Ами, Джейми е опак като останалите си роднини – всички са като камъни, а той е най-лошият. – В гласа му обаче чувах уважение, колкото и да беше неохотно.
– Джейми каза ли ти, че са го били и за бягство?
– Да.
– Прехвърли се през стената малко след мръкване, в същия ден, когато го докараха. Хората доста често се опитваха да бягат, защото мястото, където ги затваряха, не беше особено сигурно. Англичаните патрулираха почти всяка нощ. Писарят на гарнизона ми каза, че Джейми се е борил, а и му личеше, когато го доведоха, но пък са били шестима на един, а англичаните са с мускети, така че не е траело дълго. Джейми пренощува във вериги и още по съмване беше на стълба. – Той спря и ме огледа, сякаш за да провери дали не ми прилошава. – Побоите се случваха точно след строяването, за да започнат всички деня си с правилната нагласа. Джейми беше последен от трима.