– Аха – процедих през зъби. – Е, стомахът ми си е наред. Така че ми вярвай, когато ти казвам, че не съм шпионин, нито английски, нито френски. И още нещо, Дугал Макензи. Няма да се омъжа за никого!
Не ме слушаше. Всъщност вече си беше проправил път през храсталаците, скрили извора. Само по трепкащ дъбов клон личеше откъде е минал. Последвах го бясна.
По пътя към хана не спрях да протестирам. Дугал ме посъветва да си пестя дъха, за да имам с какво да си духам кашата, а след това яздихме в мълчание.
При хана хвърлих юздите на земята и изтрополих нагоре към стаята си.
Цялата идея бе не само абсурдна, но и немислима. Сновях из тясната стаичка и все повече се чувствах като плъх в капан. Защо, по дяволите, не ми стискаше да избягам от шотландците по-рано, независимо от риска?
Седнах на леглото и опитах да помисля ясно. От гледната точка на Дугал идеята несъмнено имаше смисъл. Ако откажеше да ме предаде на Рандал сега, капитанът не би се поколебал да ме вземе насила. А независимо дали ми вярваше, Дугал разбираемо не би искал да влиза в схватка с отряд английски драгуни заради мен.
А и ако гледах хладнокръвно на нещата, също бих забелязала ползата. Омъжена за шотландец, нямаше вече да съм такъв обект на наблюдение. Щеше да ми е много по-лесно да се измъкна, когато дойдеше времето. А и ако беше Джейми – е, очевидно ме харесваше. И познаваше високопланинските райони като петте си пръста. Щеше да ме отведе до Краиг на Дун, или поне близо до него. Да, може би бракът беше най-добрият начин да постигна целта си.
Това беше хладнокръвната гледна точка. Ала в момента бях всичко друго, но не и хладнокръвна. Кипях от гняв и безпокойство, не ме свърташе на едно място и отчаяно исках друг изход. Какъвто и да е. След час лицето ми се бе наляло с кръв, а главата ми бумтеше. Изправих се, отворих кепенците и подадох глава навън, за да я проветря.
Някой властно потропа на вратата. Прибрах глава, а Дугал влезе. Носеше листи твърда хартия, Рупърт и безупречно спретнатият Нед Гауън го следваха като кралски адютанти.
– Моля, влезте – казах вежливо.
Както обикновено, Дугал ме пренебрегна, свали нощното гърне от масата и разстла церемониално хартията на неравната дъбова повърхност.
– Готово – рече с доволството на човек, успял да завърши труден проект. – Нед приготви документите. Няма нищо по-хубаво от адвокат, стига да е на твоя страна, нали, Нед?
Всички се засмяха, очевидно в добро настроение.
– Не е много трудно всъщност – отвърна Нед скромно. – Простичък договор.
Той разлисти страниците собственически, направи пауза и смръщи вежди, присещайки се за нещо.
– Нямате собственост във Франция, нали? – попита, като се взираше притеснено в мен през тесните си очила. Поклатих глава и той се успокои, като подреди отново листите. – Е, значи няма друго. Ще трябва само да се подпишете тук, най-отдолу, а Дугал и Рупърт ще са свидетели.
Адвокатът остави мастилницата на масата и като извади чисто перо от джоба си, ми го подаде.
– И какво е това? – попитах аз. Бе по-скоро реторичен въпрос, защото на първата страница ясно пишеше БРАЧЕН ДОГОВОР, с петсантиметрови черни букви.
Дугал потисна нетърпелива въздишка, когато чу тона ми.
– Чудесно виждаш какво е – отвърна. – И освен ако не ти е хрумнала друга чудесна идея как да се спасиш от Рандал, ще го подпишеш и дотам. Нямаме време.
Определено нямах чудесни идеи, макар че бях прекарала час в опити да реша проблема. Тази безумна алтернатива наистина изглеждаше единствената, колкото и да се дърпах.
– Но аз не искам да се женя! – повторих инатливо. Хрумна ми, че моята гледната точка не е единствената в ситуацията. Спомних си за русокосото момиче, с което се беше целувал Джейми в нишата в замъка. – Може би и Джейми не иска да се жени за мен!
Дугал махна с ръка.
– Джейми е войник, ще стори каквото му се нареди. Ти също – рече остро, – освен ако не предпочиташ английски затвор.
Вторачих се яростно в него, като дишах тежко. Още откакто бяхме тръгнали от стаята на Рандал стресът ми непрестанно се покачваше, още повече сега, когато изборът бе пред мен черно на бяло, така да се каже.
– Искам да говоря с него – казах.
Веждите на Дугал подскочиха.
– С Джейми ли? Защо?
– Защо ли? Защото го карате да се ожени за мен и доколкото виждам, дори не сте му казали!
Това явно нямаше значение за Дугал, но накрая склони и заедно с другите двама отиде да вземе Джейми от общото помещение.
Той се появи не след дълго, а на лицето му се четеше разбираемо недоумение.
– Знаеше ли, че Дугал иска да се оженим? – попитах го още от вратата.