– Да ме оправите? – повторих, а устата ми сякаш бе пълна с разложена плесен.
Жената започна да мие лицето ми.
– О, да. Не искаш да си изтървеш сватбата, нал’ тъй?
– Искам – отвърнах, но жената безцеремонно се отърва от нощницата ми и ме изправи насред стаята, за да продължи с измиването.
Малко по-късно седях на леглото напълно облечена, зашеметена и раздразнена, ала благодарение на чаша портвайн поне се чувствах способна да се движа. Внимателно отпивах от втората чаша, докато жената минаваше с гребен през гъсталака на косата ми.
Вратата се тръшна още веднъж, а аз подскочих и разлях портвайна. Едно след друго, край няма, занареждах гибелно наум. Този път посетителите бяха двама – Мърто и Нед Гауън, с еднакви неодобрителни изражения. С Нед се гледахме свирепо, докато Мърто обикаляше леглото и ме проучваше от всеки ъгъл. Върна се при Нед и промърмори нещо, твърде тихо, за да чуя. Хвърли ми последен отчаян поглед, излезе и затвори вратата зад себе си.
Накрая косата ми бе във вид, който се харесваше на жената, плътно дръпната назад и нагоре, а тук-таме по врата ми и пред ушите ми падаха къдрици. Имах чувството, че скалпът ми ще се откъсне, но когато се погледнах в огледалото, ефектът бе определено привлекателен. Чувствах се малко по-човешки и дори намерих сили да ѝ благодаря. Тя ми остави огледалото и си замина, като отбеляза, че е на късмет да се омъжваш лете, нал’ тъй, защото ще имам много цветя в косата.
– Ние, отиващите на смърт...1 – промълвих на отражението си, като му вдигнах ръка за поздрав. Отпуснах се на леглото, залепих мокър парцал на лицето си и отново заспах.
Тъкмо сънувах хубав сън, с тревисти поля и диви цветя, когато осъзнах, че игривият ветрец, който подръпваше ръкавите ми, са всъщност чифт не особено внимателни длани. Седнах рязко, размахвайки ръце слепешката.
Когато отворих очи, видях, че стаичката ми прилича на спирка на лондонското метро: беше пълна с хора. Нед Гауън, Мърто, съдържателят, жена му и длъгнест юноша, който се оказа синът на съдържателя и стискаше купчина цветя – оттам вероятно бяха всички аромати в съня ми. Имаше и млада жена, въоръжена с плетена кошница. Усмихна ми се приятелски и установих, че ѝ липсват някои от най-важните зъби.
Тази особа се оказа селската шивачка, която съдържателят беше повикал с помощта на свой познат, за да се погрижи за облеклото ми. От ръката на Нед като мъртво животно висеше сватбената ми рокля. Той я разстла на леглото и дрехата се оказа тежка атлазена рокля, кремава на цвят, с дълбоко деколте и отделен корсет, който се закопчаваше с десетина мънички, покрити с плат копчета, като на всяко бе избродирана със златист конец стилизирана хералдическа лилия. По деколтето и по ръкавите се къдреше дантела, както и по горния кат на роклята, който бе от шоколадовокафяво кадифе. Съдържателят на хана се давеше във фустанелите, които носеше, а чорлавите му мустаци едва се виждаха над тях.
Погледнах петното от портвайн на сивата си рокля и суетността ми надделя. Ако щях да се женя, не исках да изглеждам като повлекана.
След кратки, но яростни действия, през което време стоях като манекен, а всички край мен търчаха с части от облеклото ми, наблюдаваха, критикуваха и се спъваха едни в други, резултатът бе налице, включително белите богородички и жълтите рози в косата ми и бясно бумтящото ми сърце под корсета. Роклята не ми ставаше идеално, а и миришеше доста силно на предишната си собственичка, но атлазът бе плътен и се движеше много впечатляващо над слоевете фустанели, когато се завъртах. Чувствах се царствена и дори красива.
– Не можете да ме карате да правя това насила – изсъсках заплашително на Мърто, който вървеше пред мен по стълбите, но и двамата знаехме, че се перча напразно. Ако някога изобщо бях имала волята да се противопоставя на Дугал и да рискувам сред англичаните, то тя се бе изпарила с уискито.
Дугал, Нед и останалите се намираха в главното помещение, пиеха и си хортуваха с неколцината селяни, които явно нямаха какво да правят по това време, освен да се мотаят наоколо и да се напиват.
Дугал ме видя да слизам и рязко млъкна. Останалите последваха примера му, докато се носих в удовлетворяващ облак от почтителното им възхищение. Хлътналите очи на Дугал бавно ме обходиха от глава до пети и се върнаха на лицето ми със съвсем искрено одобрително кимване.
Отдавна никой не ме беше гледал така и аз му кимнах благодарно в отговор.
След първоначалното мълчание, останалите бързо повишиха глас, за да изразят възхищението си, и дори Мърто си позволи усмивчица, като кимаше доволно от резултата. „А кой те направи теб моден критик?“, помислих си враждебно. Но трябваше и да призная, че негова бе заслугата да не се оженя в сива рокля на петна.