Те погледнаха вътре в няколко от сградите и видяха, че стаите бяха огромни и празни като пещери. Към горните етажи отвеждаха каменни стълби и те се изкачиха на едни от тях до върха, за да могат да погледнат отвисоко Елдуист и да получат някаква ориентация. Не можаха да разберат кой знае какво. Дори не им стана ясно къде започва и свършва градът. Облаците и мъглата забулваха всичко, откривайки само някои фасади и покриви в море от сивота.
Те наистина видяха един странен купол в центъра на Елдуист, постройка, която не приличаше на високите обелиски, които преобладаваха в града, и те избраха да разгледат след това нея.
Но когато слязоха отново по улиците, загубиха чувство за ориентация и тръгнаха в погрешна посока. Лутаха се повече от час, преди да открият, че са сбъркали пътя. Това ги накара да изкачат стълбите на друга сграда, за да установят отново къде се намират.
През това време слънцето залезе. Никой не забеляза колко бързо отмина денят. Когато се изкачиха горе, с изненада установиха, че целият град е потънал в мрак.
— Трябва веднага да намерим място, където да се скрием — посъветва ги Хорнър Дийс и се огледа разтревожено. — Гризачът скоро ще се появи, ако вече не се е появил. Ще ни завари беззащитни…
Той не довърши мисълта си. Всички се спогледаха безмълвно. Не бяха и помислили да си потърсят убежище за през нощта.
— Има една малка сграда през няколко улици, без прозорци на долните етажи и с тесен вход, а вътре е като лабиринт с множество коридори и стаи — каза Уокър.
— Ще ни свърши работа за момента — промърмори Пи Ел и вече се упъти надолу.
Отново тръгнаха из града. Толкова се беше смрачило, че едва виждаха пътя. От двете страни се възправяха сградите като стена и изглеждаха по-непроницаеми в сгъстяващата се мъгла. Морските птици отново се бяха оттеглили и шумът на океана и вятъра заглъхваше в далечината. Над града се спусна тревожна тишина.
Каменната черупка на земята под тях тътнеше и се тресеше.
— Усещам нещо будно и гладно — промърмори Пи Ел и хвърли студена усмивка на Каризман.
Певецът нервно се засмя, красивото му лице бе пребледняло и изпито.
И запя:
Пресякоха едно кръстовище, залято от бледа лунна светлина, която бе намерила процеп през облаците и изливаше бялата си жар над земята. Пи Ел рязко спря, с което накара и другите да спрат, прислуша се за момент, поклати глава и продължи нататък. Тътенът под тях идваше на пристъпи, понякога се чувстваше близо, понякога далече, никога на едно място в определено време, сякаш беше навсякъде. Морган Лех се взираше напред през мъглата и сенките. Това ли беше същата улица, по която бяха минали преди? Не изглеждаше съвсем като нея…
Нещо силно прошумоля. Пи Ел, все още отпред, отхвръкна назад, завличайки Хорнър Дийс и Куикнинг, които се намираха най-близо, с такава сила, че ги събори на земята. Те се проснаха на няколко сантиметра от края на една зейнала яма на улицата.
— Долепете се до сградите! — просъска Пи Ел. Скочи, грабна Куикнинг и я повлече със себе си далеч от дупката.
Останалите го следваха на крачка от него. Още една част от улицата пропадна зад тях и с трясък потъна в мрака. Трясъкът под тях се превърна в грохот, който ги заглушаваше и те чуваха как нещо огромно се движи отдолу. Морган се сви в сянката на една ниша, долепи се до каменната стена, като полагаше усилие да не крещи, за да прогони ужаса си. Паст Гринт! Той забеляза Хорнър Дийс близо до себе си. Брадатото му лице бе станало невидимо, слято със сенките. Грохотът от чудовището, което се движеше отдолу, се издигна и после отслабна. Само след секунди вече го нямаше.
Членовете на малката група излязоха от укритията си, пребледнели и с разширени от ужас очи. Те предпазливо тръгнаха по улицата, после бързо се завтекоха, когато дупките по улицата отново се затвориха и пропадналите блокове се издигнаха на мястото си.