След около пет постройки стигнаха онази, която търсеше Уокър Бо — ъгловата, затворена сграда без прозорци. Влязоха като тревожно се огледаха назад и надникнаха наоколо. Наистина приличаше на лабиринт от стаи и коридори с няколко стълбища и поне половин дузина входове. Те се изкачиха на четвъртия етаж и се разположиха в една централна стая, в която нямаше никакви прозорци. Там седнаха и зачакаха.
Минутите минаваха, а Гризача не се появяваше. Мина цял час. Те похапнаха малко суха храна и се върнаха по местата си. Никой не можа да заспи. Само дишането им се чуваше.
Призори Морган Лех се почувства неспокоен. Беше започнал да мисли за ножа на Пи Ел, който успя да разреже и камък. Този нож наистина го заинтригува. Той беше неразрешима тайна, също както и самото присъствие на Пи Ел по време на това пътуване. Планинеца си пое дълбоко дъх. Макар че Уокър го бе предупредил да не му се навира много в очите, той реши все пак да узнае каквото може. Изправи се и приближи тъмния ъгъл, където седеше другият, облегнал се на стената. Забеляза как Пи Ел внимателно го проследи с поглед.
— Какво искаш? — хладно запита Пи Ел.
Морган приседна пред него и изпита известно колебание, въпреки твърдото си намерение.
— Любопитно ми е какъв е този твой нож — призна си той.
Гласовете им едва се долавяха в тишината. Никой в тъмната стая не можеше да ги чуе.
Пи Ел продължаваше да го гледа със студена усмивка.
— Значи така, а?
— Всички видяхме какво направи с него.
Пи Ел извади ножа на мига, като го държеше само на сантиметри от носа на Морган. Морган си пое дъх, без да се помръдне.
— Единственото, което трябва да знаеш, — заяви Пи Ел, — е това, че той е способен да те убие, преди дори да мигнеш. Тебе. Едноръкия ти приятел. Всекиго.
Морган преглътна с усилие.
— Дори и Каменния крал ли?
Той с мъка успя да изрече тези думи, като в същото време се ядосваше на себе си, че е толкова уплашен.
Острието отново се скри сред сенките.
— Чуй ме хубаво. Момичето твърди, че ти носиш магия. Но аз не вярвам. Нищо няма в тебе. Едноръкият е единственият между вас, който носи магия, а и тя нищо не струва, щом като не може да убива. Той не може да убива. Виждам го по очите му. Никой от вас няма значение в цялата тази работа, независимо дали го признавате или не. Вие не сте нищо друго, освен банда глупаци. Не ми се навирай в очите, Планинецо. И нека да не го прави никой от вас. Хич и не очаквайте, че ще ви спасявам, ако Смока ви нападне втори път. Аз съм си разчистил сметките с вас. А сега се махай.
Морган се отдръпна безмълвно. Той хвърли на минаване бегъл поглед към Уокър, изпълнен със срам, че бе пренебрегнал неговите предупреждения относно Пи Ел. Не можеше да разбере дали Мрачния чичо го беше наблюдавал. Дийс и Каризман спяха. Куикнинг приличаше на безллка, почти неразличима сянка.
Морган седна в един ъгъл и кръстоса крака. Нищо не беше узнал. Само се беше унижил. Той сви устни. Някой ден ще може да използва Меча си. Някой ден ще го възстанови и ще си върне магията му, както му бе обещала Куикнинг.
И тогава ще даде на Пи Ел да се разбере. Закле се, че ще го направи.
XIX
Групата излезе от укритието си на зазоряване. Облаци покриваха небето над Елдуист от единия хоризонт до другия и утрото бе студено и сиво. Само влажният мъглив въздух леко просветля и нощните сенки просто само се оттеглиха в нишите и скривалищата на града, за да дочакат своята господарка нощта да се върне.
И следа не бе останала от Гризача. Шестимата от Рамплинг Стийп мрачно и предпазливо се огледаха на всички страни. Около тях сградите се издигаха огромни и мълчаливи. Улиците се простираха, докъдето им поглед виждаше, подобно каменни каньони. Единствените звуци, които можеха да се чуят, бяха воят на вятъра, шумът от разбиването на вълните и крясъците на високо летящите морски птици. Единствените същества, които можеха да се видят, бяха те.
— Като че никога не е било — мълвеше на себе си Хорнър Дийс, докато минаваше покрай Морган. — Като че ли е било само сън.
Тръгнаха да търсят отново Ул Белк. Запръска дъжд през завеса от димна мъгла, която носеше дъх на море, и те станаха целите мокри за минути. Дъждовна завеса се спусна над каменните улици, над стените на сградите, над камъните и калдаръма — една обвивка, в която се оглеждаха мракът и сенките, и играеха на криеница със светлината. Вътърът вдигаше силни вихрушки, като връхлиташе иззад тъмни ъгли и улички и препускаше през градските алеи като луд в една безкрайна гоненица със самия себе си. Утринта отминаваше, сякаш спиците на едно огромно колело се въртяха бавно и те долавяха движението му само със своето съзнание и дух. Чувстваха как времето им се изплъзва. Времето беше като крадец.