Нямаше и следа от Каменния крал. Градът бе огромен, пълен с потайни места и дори ако бяха шестдесет, а не само шест, нямаше да им стигнат и седмици, за да го претърсят. Никой от тях нямаше и представа къде да търсят Ул Белк и нещо още по-лошо, нямаше и представа как изглежда. Дори и Куикнинг не можеше да им помогне. Баща й не беше й описал вида на Каменния крал. Дали беше като тях? Дали приличаше на човек? Дали е едър или дребен? Морган си задаваше всички тези въпроси, докато те пълзяха в мрака, вървейки близо до стените на сградите. Никой не знаеше нищо. Сякаш търсеха призрак.
Денят се преполови. Сградите и улиците отминаваха като безкрайна процесия от обелиски, между които се виеха черни ивици. Дъждът понамаля, после отново се усили. Трещяха гръмотевици, ниски и заплашителни. Шестимата хапнаха и пийнаха по нещо, подслонили се в един вход, и в същото време дъждът се превърна в обилен порой и цели потоци наводниха улиците. Те надничаха и гледаха как водата се отливаше през шахтите.
Когато пороят намаля, тръгнаха отново и се натъкнаха на странната сграда с широк купол, която бяха видяли отвисоко предишния ден. Между заострените каменни върхове тя приличаше на чудовищна черупка с надупчена и пробита повърхност. Обиколиха я цялата, търсейки някакъв вход, но не намериха. Нямаше нито врати, нито стълби, нито какъвто и да било друг отвор. Имаше само вдлъбнати ниши с различни размери и форми, тъй че тя изглеждаше като скулптура, но нямаше как да се проникне в нея. Нямаше и начин да се изкачат на върха, нито да разберат за какво е служила някога. Стоеше в мрака и влагата и им вдъхваше страх.
След вчерашното закъснение те вече имаха представа колко бързо минава времето и затова рано се прибраха в убежището си. Нямаше какво особено да си кажат. Разположиха се в спускащия се мрак далече един от друг, мълчаливи и отдадени на мислите си.
Този ден нямаше и следа от Паст Гринт и Гризача. Но когато падна нощта, и двамата се появиха. Първо се чу трополенето на металните крака на Гризача по каменната улица отдолу. Дъхът им направо спря, докато той отмина. Паст Гринт се появи по-късно и тътенът от приближаването му скоро се превърна в рев. Чудовището виеше в нощта. Беше притесняващо близко и камъкът на сградата, в която се намираха, целият се разтърси от неговия вик. После изчезна все така бързо, както се бе появило. Никой изобщо не се и опита да надникне след него. Предпочетоха да останат скрити.
Тази нощ успяха да спят, може би защото шумът на града им стана по-привичен, или защото се чувстваха твърде изтощени. Редуваха се да стоят на пост. Нищо не се случи.
Три дни след това все още продължаваха да търсят. Мъгла и дъжд ги преследваха почти непрекъснато и градът се превръщаше в кошмар. Елдуист представляваше една каменна гора, пълна със сенки и тайни, кулите й приличаха на дървета, които ги обграждаха и скриваха пътя им. Но за разлика от зелените живи гори из южните земи, градът беше празен и безжизнен. И момичето, и мъжете не се привързаха особено към Елдуист. Тук те бяха приходящи, нежелани и самотни. Всичко в този свят им беше чуждо и несвойствено. Нямаше познати и различими знаци, нищо не променяше цвета, формата или дъха си, нищо не им даваше никакъв ключ за опознаване, всичко беше една каменна енигма.
Това започна да оказва своето влияние върху групата, въпреки нейната упоритост. Разговорите намаляха, настроението спадна и всички започнаха да губят вяра в онова, което търсеха. Хорнър Дийс стана по-мълчалив и рязък, уменията му на Следотърсач се оказаха безполезни, опитът му от идването преди десет години се беше изчерпал. Пи Ел продължи да пази дистанция, гледаше с подозрителни очи, движеше се внимателно и напрегнато, като котка в джунгла, но беше решен да не се предава. Каризман почти престана да пее. Морган Лех се усети, че подскача и при най-малкия звук, и все повече се отдаваше на мисли за загубената си магия, когато се счупи Мечът на Лех. Уокър Бо изглеждаше безмълвна сянка, бледен и усамотен, като се носеше в мрака, сякаш че всеки момент щеше да изчезне.
Дори и Куикнинг се промени. Промяната й бе почти незабележима, съвсем леко се замъгли изключителната й красота, някаква сянка се долавяше в гласа и движенията й, и слаба умора в очите. Морган си мислеше, че само той го забелязва, защото чувстваше всичко, което става с момичето.