Но веднъж, когато се бяха спрели в сянката на една изоставена карета, Уокър Бо седна до Планинеца и прошепна:
— Този град ще ни погълне, Морган Лех. Не го ли чувстваш? В него има някакъв живот, който ние не разбираме. Тук владее волята на Каменния крал и той се храни с нас. Магията му е навсякъде. Ако скоро не открием Ул Белк, има опасност съвсем да ни погълне. Не разбираш ли това? Влияе дори на Куикнинг.
Да, наистина бе така. Уокър се отдръпна и Морган остана да се пита какво ги бе довело тук. Бяха се добрали с толкова усилия, всичко изглежда беше напразно. Животът им пресъхваше. Енергията им и волята биваха изсмуквани от тях. Помисли си да поговори с Куикнинг, но се отказа. Тя знаеше какво става. Винаги знаеше всичко. Щом му дойдеше времето да направи нещо, щеше да го направи.
Пръв пристъпи към действие Уокър Бо. И четвъртият ден от тяхното търсене на Каменния крал приключи по същия начин, както предишните три. Никой не откри и най-малката следа от онзи, когото търсеха. Отново се сгушиха сред сенките на своето укритие и Пи Ел предложи да отидат в друга сграда, за да не позволят на Гризача да ги намери, защото той все още излизаше на лов през нощта. Откакто бяха дошли в Елдуист, не бяха хапвали нищо топло и не бяха палили огън, а и водата им беше на свършване. Гладни и подтиснати, те седяха обгърнати в мълчание.
— Трябва да потърсим в тунелите под града — ненадейно каза Мрачния чичо с хладен и далечен глас.
Останалите вдигнаха поглед.
— Какви тунели? — попита Каризман уморено. Певецът видимо отпадаше, по-слаб от другите.
— Тунелите под сградите — отвърна Уокър. — Тук има много тунели. Видях стъпалата, които водят надолу, откъм улиците.
Брадатият Хорнър Дийс поклати силно обраслата си глава.
— Но ти забравяш. Долу е Паст Гринт.
— Да, сигурно е там, но той е само един огромен сляп червей. Няма дори и да разбере за нас, ако бъдем предпазливи. А ако Паст Гринт се крие под земята, то значи, че и Каменният крал се крие там.
Морган кимна.
— А защо не? Може и двамата да са червеи. Възможно е и двамата да са слепи. И никой от тях да не обича светлината. Бог ми е свидетел, долу трябва да е пълен мрак. Идеята ми се вижда доста добра.
— Да, — съгласи се Куикнинг без да поглежда кьм тях.
Пи Ел само се размърда сред сенките и нищо не каза. Останалите промълвиха, че са съгласни. И всички отново притихнаха в мрака на своето убежище.
През тази нощ Куикнинг спа до Морган, нещо, което не беше правила откакто бяха пристигнали в Елдуист. Тя неочаквано дойде и се сгуши близо до него, сякаш се страхуваше, че нещо може да ги раздели. Морган протегна ръка и я прегърна за малко, заслушан в дишането й, тялото й пулсираше редом с неговото. Тя не каза нито дума. След известно време той заспа, като още я държеше в прегръдките си. Когато се събуди, нея вече я нямаше.
Призори те напуснаха убежището си и се отправиха към катакомбите под града. Слязоха по една стълба, която тръгваше от съседната сграда и стигаше до първото подземно ниво. Други стълби водеха по-надълбоко в скалите и се виеха като спирали, пробивайки черни дупки в камъка. Тунелите от първото ниво представляваха дупки в каменните блокове и се губеха някъде далеч в мрака. Всичко беше само камък. Нямаше никаква светлина и Уокър Бо взе малко от праха на Коглин, втри го в камъка и запали една факла. Продължиха да вървят напред из тунелите. Минаваха по едни или други стълби нагоре и надолу, тунелите се разклоняваха и се пресичаха. Въздухът имаше противен дъх, а под краката им се ронеха камъни. Скоро попаднаха на една огромна карета, обърната на една страна. Колелата й бяха направени така, че да могат да съответстват на релсите в тунелите, ала сега бяха изкривени чрез някаква магическа промяна. Някога каретата се е движила по релсите, теглена неизвестно как, и е возила хората от стария свят от една сграда до друга, и от една улица до друга. Членовете на групата спряха да погледнат за миг старата развалина и после продължиха напред.
По пътя си срещнаха и други карети, понякога струпани по няколко, някои бяха съборени, други целите смачкани. Имаше купища откъртени релси и останки от някогашни каменни пейки по перона. Те няколко пъти изкачваха стълбите, които водеха към улиците на града, за да подишат, преди отново да се спуснат долу. В подземните лабиринти понякога се дочуваше тътенът, който вдигаше Паст Гринт. Още по-надълбоко пък се долавяше шумът на океана.