След няколко часа, в които бяха претъсвали тунелите, без да открият и следа от Каменния крал, Пи Ел ги накара да спрат.
— Само си губим времето — каза той. — На това ниво нищо няма да открием. Трябва да слезем по-надълбоко.
Уокър Бо хвърли бърз поглед към Куикнинг и кимна. Морган забеляза вида на Каризман и Хорнър Дийс и си помисли, че сигурно и той изглежда по същия начин.
Те слязоха на по-долното ниво, като се спуснаха по стълбата в един лабиринт от отточни канали. Бяха празни и сухи сега, но нямаше и съмнение, какво са представлявали на времето. Тръбите им бяха широки повече от шестдесет метра. Както и всичко друго, те бяха превърнати в камък. Групата тръгна по тях, водена от импровизираната факла на Уокър. Стъпките им отекваха остро в тишината. След стотина метра стигнаха до една гигантска дупка в каменната тръба. Явно нещо огромно я беше пробило в скалата. При това толкова огромно, че да пробие тръбата на канала е било за него все едно да сдъвче стръкче трева.
От мрачната празнота на пробития тунел се чуваше приглушеният рев на Паст Гринт. Групата бързо премина покрай зеещия отвор и продължи напред.
В продължение на два часа те се скитаха из каналите под града, като търсеха напразно убежището на Каменния крал. Въртяха се насам-натам, докато безвъзвратно загубиха посоката си. От това ниво извеждаха надолу стълбища и много от тях представляваха стъпала, изсечени в самите стени. Няколко пъти се натъкваха на дупките, направени от Паст Гринт. Огромните отверстия се издигаха нагоре, после отново изчезваха долу. Това бяха толкова огромни черни пропасти, че можеха да погълнат цели сгради. Морган гледаше в тези гигантски бездни и мислеше, че те всъщност подкопават скалата на полуострова, тъй че може би един ден целият град ще рухне.
Непосредствено подир обяд те спряха да починат и да хапнат. Откриха едно стълбище, което водеше нагоре към първия слой, и където на една изоставена платформа имаше няколко каменни пейки. Седнали там, с факлата на Уокър, забита до тях, и обгръщаща ги в бледата си светлина като в ореол, те се взираха безмълвно в сенките.
Морган свърши яденето си преди останалите и отиде да погледне в един процеп, през който проникваше слаб лъч дневна светлина откъм улиците на града. Седна отсреща и се загледа нагоре, като си спомняше по-приятни времена и места и отчаяно се питаше дали някога ще се върне към тях.
Каризман дойде и седна до него.
— Хубаво ще бъде да видим светлината още веднъж, — каза замечтано певецът и слабо се усмихна на Морган. — Дори и само за няколко мига.
И запя:
Усмивката му беше твърде тъжна.
— Не ти ли се струва ужасен този куплет? Май това е най-лошата песен, която съм съчинил.
— Откъде си, Каризман? — попита Морган. — Имам предвид преди Урдите и Рамплинг Стийп, къде е твоята родина?
Каризман поклати глава.
— Навсякъде и никъде. Където и да съм, това е моята родина. Аз съм бил почти навсякъде. Пътувам, откакто се помня.
— Имаш ли семейство?
— Не. Или поне не зная за него. — Каризман сви колене до гърдите и ги обви с ръце. — Дори ако умра тук, никой няма да се попита какво е станало с мен.
Морган го сгълча.
— Няма да умреш. Никой от нас няма да умре, ако внимаваме — погледът на Каризман го накара да се почувства неудобно. — Аз имам семейство. Имам баща и майка в Планините, а също и двама братя. От седмици не съм ги виждал.
Красивото лице на Каризман просветна.
— Минах през Планините преди няколко години. Това са красиви места. Хълмовете са лилавосребристи в ранната утринна светлина и почти алени, когато слънцето залязва. Беше толкова тихо, че се чуваха песните на птици дори и от много далеч — той лекичко почука по скалата. — Щях да бъда щастлив там, ако бях останал.
Морган го наблюдава известно време, гледаше как се беше зареял в някакви свои видения.
— Аз ще се върна, когато свърши всичко това, — каза Морган. — Защо не дойдеш заедно с мен у дома?
Каризман учудено го изгледа.