Морган ахна от удивление. Имаше плъхове навсякъде. Косматите им тела ровеха земята и сновяха наоколо. Но това бяха гигантски плъхове, три или четири пъти по-големи от нормалните си размери, които имаха нокти и зъби. Очите им бяха бели и невиждащи, както на всички други същества, които срещнаха в Елдуист. Телата им бяха слузести от морската влага. Изглеждаха освирепели и бесни. Те прииждаха откъм скалите и се насочваха към мъжете и момичето.
— Бягайте! — извика Уокър и издърпа обратно факлата от ръцете на Морган.
И те наистина се спуснаха да тичат като обезумели в мрака от шума, който ги преследваше на тласъци, като се опитваха да стоят в обсега на светлината на факлата и ако могат да се изплъзнат от кошмарните си преследвачи. Тунелът се издигаше и се спускаше и скалите непрестанно ги жулеха. Те падаха и ставаха и продължаваха бягството си отново.
Стълба! Това беше единствената мисъл на Морган Лех. Трябва да намерим някаква стълба.
Но нямаше никаква стълба. Имаше само стени от скали, вади, вирове от океанска вода и плъхове. Разбира се, и те самите, хванати в капан.
И тогава отнякъде се чу друг шум, блъскането на вълните в брега, шумът на бушуващия океан.
От черния тунел се озоваха сред бледа сребриста светлина и внезапно спряха. Пред тях скалата рязко се скосяваше и се спускаше направо в Тайдрейс. Под тях океанът бушуваше, блъскаше се в скалите и пръскаше бяла пяна наоколо. Подземната пещера, в която се намираха, беше толкова огромна, че най-далечният й край не се виждаше, забулен в сянка и мъгла. През процепите на скалата влизаше дневна светлина. В пещерата имаше отвори и на други тунели, които представляваха черни дупки в далечината, от лявата и дясната страна. Не можеше да се достигне до никоя от тях. Скалите от двете страни бяха непроходими. Отдолу точно под тях бушуваше морето. Единственият възможен изход беше по обратния път.
Срещу плъховете.
Те вече ги бяха настигнали. Писукането им почти заглушаваше тътена на океанските вълни, бяха толкова много, че изпълваха цялата долна част на тунела, като продължаваха да си проправят път напред. Морган извади Меча си, макар че прекрасно знаеше колко безполезно е това оръжие в случая. Пи Ел се беше отдръпнал далеч от останалите със странния сребърен нож в ръката си. Дийс и Каризман стояха край самия ръб на пещерата, приклекнали, сякаш се готвеха за скок.
Куикнинг пристъпи напред до Морган, красивото й лице бе необичайно спокойно и тя с уверен жест хвана ръката му.
Тогава Уокър Бо хвърли факлата встрани и запрати шепа от черния прах срещу ордата плъхове. Огънят експлодира навсякъде и първите редица бяха повалени. Но други стотици напредваха отзад — хиляди черни прииждащи тела. Те безумно стържеха с нокти по скалите, като си търсеха опора. Зъбите и невиждащите им очи просветваха. Плъховете продължаваха да прииждат.
— Уокър! — извика Морган в отчаяние и скри Куикнинг зад себе си.
Но нито Мрачния чичо отвърна на умоляващия вик на Морган, нито Пи Ел, нито Хорнър Дийс, нито дори Куикнинг. На него се отзова Каризман, певецът.
Той се втурна напред покрай Морган и Куикнинг и се изправи до Уокър в мига, когато плъховете бях вече почти до тях. Издигна вълшебния си глас и почна да пее. Песента му не приличаше на никоя от онези, които бяха чували. Тя беше като стържене, като пращене на прекършено дърво и се носеше над тътена на окена и писукането на плъховете, изпълвайки със звуците си цялата пещера.
— Елате при мен! — извика им Куикнинг.
Те веднага се скупчиха наоколо й, дори и Пи Ел, притиснаха се един до друг, докато певецът продължаваше своята песен. Плъховете се изсипаха от тунела и плъзнаха насреща им, като вълна нападащи тела. Но след това вълната се разкъса, заобиколи певеца и продължи напред, без да докосне когото и да било. Нещо в песента на Каризман беше отвлякло вниманието им и те напредваха без да забелязват нищо наоколо си, сякаш подгонени или откликващи на нечий зов, докато изпопадаха всички в морето.
Мигове след това и последният измежду тях бе погълнат от вълните. Каризман млъкна и припадна в ръцете на Морган. Планинецът го повдигна, а Куикнинг избърса хладния пот от лицето му с ръкава на туниката си. Другите гледаха, останали без дъх и предпазливо оглеждаха тъмния отвор на тунела, голите скали и водите на морето.