— По какъв начин да се разделим? — попита Каризман.
— Ти ще дойдеш с мен — веднага отвърна Куикнинг. — И Уокър Бо.
Морган остана изненадан. Той беше очаквал, тя ще избере него. Изпита болезнено и дълбоко разочарование. Опита се да спори, но тя така настойчиво го погледна с черните си очи, че той мигновено млъкна. Каквито и да бяха причините за това решение, явно нямаше да бъдат оспорени.
— Оставаме ние с теб, Планинецо — каза Хорнър Дийс и сложи тежката си ръка на рамото на Морган. — Струва ми се, че ще успеем да разочароваме Пи Ел и да си опазим кожата.
Той ненадейно се разсмя и то така заразително, че Морган не можа да не му отвърне с усмивка.
— Мога да се обзаложа — отвърна той.
Събраха си вещите и поеха надолу по улицата. Мракът пълзеше над сградите. От небето се бяха надвесили облаци и мъгла. Въздухът беше влажен и студен и те изпускаха пара като дишаха. Пожелаха си всичко хубаво и се отправиха в различни посоки. Морган и Хорнър Дийс тръгнаха на север, Куикнинг, Уокър и Каризман на изток.
— Пази се, Морган — прошепна Куикнинг. Удивителното й лице бе смесица от сянка и светлина изпод сребристата й коса. Тя нежно докосна рамото му и избърза след Уокър Бо.
— Тра-ла-ла, потегляме на лов! — весело запя Каризман и те се скриха от погледа.
Заваля обилен дъжд. Морган и Хорнър Дийс вървяха напред с плътно загърнати връхни дрехи и наведени глави. Бяха се споразумели да вървят до края на тази улица, докато стигнат покрайнините на града, след което да свият на север, за да изследват бреговата ивица на полуострова. Не бяха открили кой знае какво в централните части на града; може би в покрайнините щяха да видят нещо повече — особено ако магията на Каменния крал няма власт над водата. Вървяха из улиците, като хвърляха предпазливи погледи из мрачните странични улички, по които минаваха. Дъждовната вода се събираше в локви и вадички по каменните улеи на града и се открояваше тъмна в мрака. Под стрехите се гушеха морски птици и чакаха да премине бурята. Нищо не помръдваше сред сенките.
Утрото напредваше, когато стигнаха Тайдрейс и земята свършваше със скали, които се издигаха стотици метри над морето. Вълните се разбиваха в скалите и техният шум се смесваше с вятъра, който плющеше над водата. Морган и Дийс се дръпнаха назад под навеса на крайните сгради, за да намерят подслон. Дъждът и океанските пръски ги бяха намокрили целите и и те скоро се разтрепераха. В продължение на два часа обхождаха западните покрайнини на града, без да открият каквото и да било. Когато седнаха на обяд да хапнат, те се почувстваха уморени и отчаяни.
— Нищо няма да открием тук, Планинецо — отбеляза Дийс, като дъвчеше последния си къс сухо месо. — Нищо, освен морето, вятъра и тези проклети птици, които пищят като луди.
Морган само кимна без да отговори. Опитваше се да си представи дали ще може да изяде някоя морска птица, ако му се наложи. Вече почти не им оставаше храна. Скоро щяха да бъдат принудени да ловуват. А какво друго освен птици имаше тук? Риба, реши той твърдо. Птиците изглеждаха твърде неприятни.
— Липсват ли ти Планините? — попита най-неочаквано Дийс.
— Понякога — той си спомни за родния си дом и леко се усмихна. — Всъщност, през цялото време.
— И на мене също. От години не съм ги виждал. Мисля си, че те са най-прекрасното нещо, което природата е създавала. Чувствах се изключително приятно, когато бях сред тях.
— Каризман също каза, че са му харесвали. Каза, че обичал тишината.
— Тишината. Да, спомням си колко тихо беше сред тези хълмове.
Намериха подслон в сенчестия вход на една сграда. Едрият мъж се отдръпна от някакъв капчук, от където по стената се стичаше дъждовна вода. Изкачиха няколко стъпала, седнаха, облегнати с гръб към стената и започнаха да наблюдават дъжда.
Той се приведе напред.
— Искам да ти кажа нещо — започна да говори Дийс тихо. — Познавам този човек, Пи Ел.
Морган го погледна заинтригувано.
— Откъде?
— От преди. От много отдавна. Отпреди двайсет години. Тогава беше още дете; аз съм наистина доста стар, — Дийс мрачно се засмя. — Дете наистина, но още тогава бе убиец. Убиец от самото си раждане — и никога не би могъл да бъде нищо друго — той поклати глава, обрасла със сплъстена коса. — Познавах го. Знаех, че срещнеш ли го, няма да ти се размине.
— А на твоя път изпречвал ли се е?