Известно време Морган безмълвно проучваше лицето му.
— По-добре е да опиташ с някой друг.
— Ще опитам. А сега ми кажи нещо за себе си. Аз отговорих на всичките ти въпроси. Кажи ми например как научи за Шадуините?
Морган сви колене към гърдите си, опитвайки се да реши как да реагира. Накрая все пак каза:
— Моят най-добър приятел беше Дуорф и се казваше Стеф. Той участваше в Съпротивата. Жената, която обичаше, беше от Шадуините, и тя го уби. Аз пък убих нея.
Хорнър Дийс вдигна вежди, учуден от думите му.
— Мислех, че нищо освен магия не може да убива тези същества.
Морган протегна ръка и извади счупения край на Меча на Лех.
— В този Меч някога се криеше магия — каза той. — Самият Аланон е вложил магия в него — преди триста години. По време на една битка с Шадуините в Тирс аз го счупих. Въпреки това в него бе останала достатъчно сила да отмъстя за Стеф и да спася себе си.
Той замислено загледа острието, подържа го в ръце, почака напразно да почувства неговата топлина и после отново обърна очи към Дийс.
— Може би е останала още някаква сила в него. Във всеки случай, това е причината Куикнинг да ме вземе със себе си. Този Меч. Тя каза, че има възможност той да бъде възстановен.
Хорнър се намръщи.
— Значи смяташ да го използваш срещу Белк?
— Не зная — призна си Морган. — Нищо не ми с казано, освен това, че мога да възстановя неговата цялост.
Той плъзна обратно счупеното острие в калъфката.
— Обещания — въздъхна той.
— Изглежда тя държи на думата си, — забеляза другият след миг размисъл. — Търси магия, за да открие магия. Магия, за да победи друга магия. Ние срещу Каменния крал — и той поклати глава. — Всичко това е твърде сложно за мене. Ти се постарай да запомниш онова, което ти казах за Пи Ел. Не можеш да му обърнеш гръб. Не можеш и да застанеш срещу него. Просто го остави на мен.
— На тебе ли? — попита удивено Морган.
— Точно така. На мене. Или на Уокър Бо. Еднорък или не, той е равен по сила на Пи Ел, освен ако не съм се объркал напълно. Ти се постарай да запазиш живота на момичето, — той помълча малко. — Това няма да ти бъде особено трудно, като се имат предвид чувствата ви.
Морган се изчерви.
— Чувствата са главно от моя страна — промълви смутено той.
— Тя е най-красивото създание, което съм виждал, — каза старецът, усмихвайки се на притеснението на другия. — Не зная коя е тя, дали е човек или първично същество, но може да замае главата на всекиго. Щом ти заговори с това нежно лице и с нейния особен глас, готов си да направиш всичко за нея. Зная това. Аз никога не бих тръгнал към това място отново. Но тя ме накара да тръгна, както е накарала и всеки един от нас.
Морган кимна.
— Дори и Пи Ел. Той също е в неин плен, както и ние.
Дийс обаче поклати глава.
— Не зная, Планинецо, ако ти се отдаде случай, наблюдавай го по-внимателно. Той е в неин плен, но не съвсем. С него тя играе опасна игра. Той може да се отметне като котка. Затова ти казвам да я пазиш. Помни кой е той. Не е дошъл тук, за да ни направи добро. Дошъл е заради себе си. Рано или късно ще се обърне срещу нас.
— И аз мисля така — съгласи се Морган. Дийс се ухили доволно.
— Но вече няма да му е толкова лесно, нали? Защото ние ще сме нащрек.
Те си прибраха нещата, загърнаха се в дрехите си и отново тръгнаха под проливния дъжд. Продължиха да обхождат бреговата ивица през целия следобед, като достигнаха най-северната точка на полуострова, без да открият нищо, и отново се върнаха в града. Дъждът най-сетне спря и остана само лека мъгла, която висеше над сградите. Въздухът се позатопли, сенките се озъбиха и се протегнаха из алеите и нишите като събудени духове, а из улиците потекоха дъждовни вади.
Някъде изпод земята се чуваше тътенът на Паст Гринт като далечен разтърсващ гръм.
— Започвам да мисля, че няма да открием нищо — промърмори Хорнър Дийс.
Те тръгнаха из тъмните коридори на улиците и претърсиха буквално всичко наоколо, включително вратите и прозорците, които зееха отворени като гладни гърла, както и гладките, просветващи от влагата алеи и проходи. Градът навсякъде беше запустял и мъртъв, лишен от живот и изпълнен с глухи празни звуци. Той ги обграждаше с камъка и тишината си, обгръщаше ги така настойчиво, че въпреки спомените и разума целият околен свят сякаш преставаше да съществува и оставаше само Елдуист.