Те почувстваха умора с наближаването на вечерта; неизменният пейзаж притъпяваше сетивата и силите им за съпротива. Те започнаха малко да се разсейват, да вървят в края на улиците, да се заглеждат нагоре към високите каменни сгради и да се отдават на опасното, но неизменно желание нещо да се случи — каквото и да било. Само да се случи. Изпитваха остра досада, чувстваха се неспособни нищо да променят и това ги подлудяваше. Бяха в Елдуист от цяла седмица. Колко дълго ще са принудени да стоят тук?
Те стигнаха до сляпа улица. Свиха покрай ъгъла на сградата, край която минаваха и откриха, че по тази улица могат да излязат на един площад. В центъра на този площад имаше странна вдлъбнатина със стълби, които водеха към басейн, сред който пък се намираше статуя на някакво крилато същество, от което бликаха фонтани вода. Почти без да се замислят те свиха към площада, омагьосани от неговия вид, който бе толкова различен от всичко досега. Парк, помислиха си те, без да изрекат гласно мислите си. Какво правеше тук този парк?
Бяха преполовили улицата, когато чуха да се освобождава резето на някаква тайна капандура под тях.
Нямаха никакъв шанс да се спасят. Бяха застанали точно върху капандурата, когато тя се отвори и пропаднаха в бездната под нея. Падаха много дълго, после се удариха в някаква стръмнина и започнаха се търкалят надолу. Стръмнината беше с груба повърхност, покрита с камъни, които се впиха в лицата и ръцете им. Те ожесточено се опитваха да се вкопчат в нещо, за да забавят скоростта, с която се спускаха, почти без да усещат болка. Опитваха се да се спрат с краката и коленете си, да се вкопчат в нещо. Склонът, по който се спускаха стана по-широк, и не толкова стръмен. Престанаха да се премятат, продължиха да се пързалят по гръб и най-сетне спряха.
Морган вдигна глава и се огледа наоколо. Озовал се беше на някаква скала, която нямаше край, накъдето и да погледне. Тя бе осеяна с камъни, някои от които още се търкаляха. Някъде отгоре проникваше слаба светлина. Една тясна ивица, която напразно се опитваше да разпръсне мрака и едва успяваше да стигне до Морган. Той с усилие се огледа надолу. Хорнър Дийс лежеше на двайсет стъпки под него, проснат по гръб с широко разтворени ръце и крака, напълно неподвижен. Още по-надолу като гладна уста на великан зееше бездна, изпълнена с непроницаем мрак.
Морган преглътна, за да навлажни прашното си гърло.
— Хорнър? — прошепна той с дрезгав глас.
— Тук съм — отвърна другият едва чуто.
— Добре ли си?
Чу се ръмжене.
— Нищо не е счупено, струва ми се.
Морган се огледа за момент. Всичко, което можеше да се види, беше хлъзгавият склон, светлината отгоре и бездната долу.
— Можеш ли да се движиш? — попита тихо той. Последва известно мълчание, после звукът на свличащи се в мрака камъни.
— Не — чу се отговор. — Твърде съм дебел и стар, Планинецо. Ако се опитам да дойда при теб, ще започна да се пързалям и няма да мога да се спра.
Морган усети напрежението в гласа му. И страха. Дийс беше беззащитен, проснат на онази ронлива стена като лист върху стъкло; и най-малкото движение можеше да го отпрати в бездната.
И мене също, ако направя какъвто и да било опит да му помогна — мрачно си помисли Планинеца.
Но знаеше, че трябва да опита.
Вдъхна дълбоко и бавно прикри устата си с ръка. Цяла вихрушка камъни се свлече надолу, но той успя да се задържи на мястото си. Изтри пръстта от устните си и затвори очи, опитвайки се да разсъждава. В багажа си носеше едно въже — тънко и здраво, дълго около двайсетина метра. Той отново отвори очи. Дали няма да може да го завърже за нещо и да се измъкне по него?
Познатият трус разтърси земята, изригвайки някъде отдолу и събори цяло свлачище камъни, някои от които отекнаха надолу в бездната. Чу се гръм и се вдигна вихрушка, сякаш бе изпусната силна въздушна струя.
Морган Лех погледна надолу, изстинал до мозъка на костите си. В бездната точно под тях, спеше Паст Гринт.
Морган бързо вдигна очи. Дишаше бързо и отривисто и трябваше да се пребори със себе си, за да не се опита да изпълзи оттук по най-бързия възможен начин. Паст Гринт. При това толкова близо. Размерите му не бяха за вярване; можеше да се види и от най-беглия поглед. Той започна да се губи в предположения колко ли е дълъг, къде ли започва и свършва и колко далеч се простира.
Държеше се вкопчен в скалата докато ръцете му започнаха да болят, опитвайки се да преодолее страха и гаденето. Трябваше да се измъкне от тук! Трябваше да намери някакъв начин!