Почти неволно той се протегна под кръста и направи опит да извади счупения Меч на Лех. Движенията му бяха бавни и мъчителни, защото постоянно го дебнеше заплахата отново да започне да се свлича. А сега по никакъв начин не биваше да допуска това.
— Не мърдай, Хорнър! — викна надолу той, с тих и сух глас. — Стой на мястото си!
Не последва никакъв отговор. Морган извади Меча на Лех от калъфката му и го вдигна към лицето си. Гладката метална повърхност на острието ярко проблясна на бледата светлина. Той го издигна над главата си с едната си ръка, после вдигна и другата, за да го хване здраво с две ръце. Обърна острието към скалата и бавно започна да го забива в нея. Усети го как прониква в камъка.
— Моля те! — примоли му се той.
Успя да забие Меча на Лех в камъка, после се хвана за дръжката му и се повдигна напред. Макар че под краката му се изтъркаляха камъни, които паднаха долу в бездната, Паст Гринт не се и помръдна.
Морган измъкна Меча, протегна се напред и отново го заби, после събра всичките си сили, хвана се за него и се издърпа нагоре. После се отпусна задъхан, със затворени очи. Почувства как топла вълна залива цялото му тяло. Магията? Той отвори бързо очи, за да погледне блестящото острие на Меча. Нищо.
Като се стремеше да се придържа с едната си ръка, той бръкна с другата в торбата и измъкна от там въжето и една кука. От торбата изпаднаха някакви готварски пособия и едно одеяло, но той не им обърна никакво внимание. Завърза се с въжето за кръста и направи моряшки възел от другия му край.
— Хорнър! — прошепна той.
Старият Следотърсач погледна нагоре и Морган му хвърли въжето. То падна наблизо и той се вкопчи в него с двете си ръце. Веднага започна да се изкачва, докато стигна непосредствено под Морган. Въжето се впи в Морган и щеше да го задуши, но той здраво се вкопчи с две ръце в Меча на Лех и успя да се задържи.
— Изкачи се до мен! — прошепна дрезгаво той.
Хорнър Дийс започна да се изкачва много бавно и мъчително, с ръце върху въжето. Когато мина покрай готварските пособия и одеялото, изсипали се от торбата на Морган, той ги ритна и те се събориха надолу в бездната сред облак от камънаци.
Този път Паст Гринт се разкиха и се събуди.
Чудовището изръмжа със звук, който разтърси каменните стени. Повдигна се и огромното му туловище се блъсна в стените на тунела и разтресе цялата земя. То се изви и започна да се придвижва напред. Морган се държеше за дръжката на Меча си, а Дийс за тънкото въже. И двамата стискаха зъби от напрежение. Паст Гринт отърси туловището си и през устата му излезе пара.
Чудовището се плъзна надолу в мрака на бездната и трясъкът от преминаването му заглъхна. Морган и Дийс предпазливо погледнаха надолу.
Едно странно зеленикаво петно си пробиваше път по камъка на бездната и едва се виждаше в края на ивицата светлина на няколко десетки метра под Дийс. То проблясваше и приличаше на огън, който обзема храстите. Те го видяха как достигна одеялото, което беше паднало от Морган. Когато го докосна, грубата вълна мигновено се превърна в камък.
Хонър Дийс веднага започна да се изкачва, като събаряше непрестанно камъни по склона. Когато най-сетне се приближи до Морган, Планинецът го спря, взе въжето и самият той започна да се изкачва, като забиваше острието на Меча в скалата, повдигаше се, издърпваше го, отново го забиваше по-нависоко и така нататък.
Продължиха да се придвижват по този начин безкрайно дълго. Дневната светлина ги зовеше и ги подмамваше към града и сигурността. Пот се стичаше по лицето и по тялото на Морган, докато той целият плувна в нея. Дишаше тежко, цялото му тяло се свиваше от болка. В някакъв момент тя стана толкова силна, че му се стори, че няма да издържи, но не можеше да се откаже. Петното отдолу продължаваше да напредва. Отровата, изпускана от тялото на Паст Гринт превръщаше всичко по пътя му в камък. Това се случи първо с одеалото, после с готварските принадлежности, които бяха паднали в бездната. Скоро не беше останало нищо освен Морган и Хорнър Дийс.
Чудовището бавно напредваше към тях.
Те се придвижваха с усилие, крачка по крачка. Морган изключи всякаква друга мисъл, освен съзнателното усилие, и се съсредоточи изцяло върху изкачването. Той отново почувства как из цялото му тяло се разля топлина, този път по-силна, по-настойчива. Той я усещаше като предчувствие, което го разтърсваше до дъното на съществото му. Тя преминаваше от главата до петите му и обратно, от пръстите на ръцете до пръстите на краката, през всичките му мускули, кости и кръв, докато целият се разтвори в нея. В някакъв момент — не можеше да си спомни точно в кой — той се огледа за Меча на Лех и го видя бляскав като ден, целият озарен от белия огън на магията, който разпръскваше сенките. Все още е тук, помисли си той, обзет от пламенна решителност. Все още ми принадлежи!