И най-сетне те видяха стълбата, която щеше да ги изведе от мрака на затвора им нагоре към чезнещата дневна светлина и града. Забеляза, че светлината идва от тесен вентилационен процеп. Започна бавно да се влачи към нея, като се изпускаше, плъзгаше се надолу и наново започваше да се изкачва. Чу, че Хорнър Дийс го вика отдолу, дрезгавият му глас почти ридаеше, и погледна, колкото да види, че отровата на Паст Гринт дебнеше на сантиментри от стъпалата на стария Следотърсач. Той протегна импулсивно ръка, извиквайки сила, която не подозираше, че притежава, и издърпа нагоре въжето, заедно с Дийс. Другият си помагаше с крака, доколкото можеше, брадясалото му лице бе покрито с пръст и пот. Морган отпусна въжето и се отправи към началото на стълбата. Дийс се заизкачва след него, като забиваше обувки в свличащия се камък. Светлината вече бързо гаснеше, почти сива, и преминаваше в мрак. Долу сподавеният рев на Паст Гринт разтърсваше земята.
После и двамата се озоваха на стълбата, влачейки се напред, като се придържаха с ръце и крака и притискаха тела в камъка. Морган отново пъхна Меча на Лех в пояса си. Все още е магически!
Те се измъкнаха от вентилационната дупка на улицата и паднаха от изтощение. Двамата започнаха да се влачат към най-близката постройка и рухнаха сред студения й мрак.
— Аз знаех… Бях прав… когато потърсих твоето приятелство — задъхваше се Хорнър Дийс.
Той протегна ръка, този едър брадат мъж, и дръпна Планинеца към себе си. Морган Лех почувства как цялото му тяло се тресе.
XXI
Пи Ел прекара една безсънна нощ.
Когато напусна Куикнинг и останалите от малката групичка от Рамплинг Стийп, той се насочи право към една сграда, която беше на няколко пресечки от тук, и която си беше избрал преди няколко дни. Сви покрай ъгъла на сградата, тъй че никой да не може да го види, и влезе през една странична врата, изкачи стълбите до горния етаж, мина по коридора към предната част на сградата, и влезе в голяма, добре осветена стая с прозорци почти от пода до тавана. Те бяха отворени и гледаха към улицата и отсрещните сгради, в една от които сега се криеха неговите бивши спътници.
Той си позволи да се усмихне. Те бяха такава глупава паплач.
Пи Ел имаше план. Той вярваше, както и Куикнинг, че Каменният крал се крие някъде в града. Но не вярваше, че останалите от групата ще го намерят, дори ако продължат да търсят до кукуво лято. Той единствен можеше да го намери. Пи Ел беше Преследвач по природа и с опит. На другите това им липсваше — на всеки в различна степен, но все пак безнадеждно. Не беше ги излъгал, когато им каза, че ще се чувства по-добре сам. Наистина се чувстваше така. Хорнър Дийс беше Следотърсач, но уменията на Следотърсачите в град като този не бяха особено полезни. Каризман и Морган Лех нямаха никакви умения, за които си струваше да се говори. Куикнинг се бе отказала да използва магията си — може и да имаше причини за това, въпреки че той не беше съвсем убеден. Единственият, който можеше да му бъде от полза, беше Уокър Бо. Но този еднорък мъж беше най-опасният му враг, а той не искаше да си има проблеми.
Планът му беше прост. Ключът за откриването на Ул Белк беше Гризача. Смокът беше любимеца на Каменния крал. Едно гигантско вярно куче, което пазеше града от всякакви натрапници. Той го пускаше нощем на свобода и то помиташе всички улици и сгради. Ако пропуснеше нещо една нощ, отиваше след него на другата. Но само през нощта, не и през деня. Защо ли беше така? — питаше се Пи Ел. И отговорът беше очевиден. Защото като всичко друго, което служеше на Каменния крал, независимо от волята си, той не можеше да вижда. Преследваше жертвите си по мириса им. Нощта му беше естествен съюзник. Дневната светлина можеше даже да му попречи.
Но къде прекарва деня? — попита се Пи Ел. Отговорът отново изглеждаше очевиден. Като всеки любимец и то сигурно отиваше при своя господар. Това означаваше, че ако Пи Ел успееше да проследи Гризача до дневното му леговище, той имаше големи шансове да открие Каменния крал.
Пи Ел си помисли, че може да го направи. Нощта беше и негов съюзник; той самият беше преследвал жертвите си главно нощем. Собствените му сетива бяха почти толкова остри, колкото и на Смока. Той можеше да преследва Гризача със същата лекота, с която Гризача би могъл да преследва самия него. Гризача беше чудовище; не можеше и да си помисли, че ще има шанс да се измъкне, ако се изправи лице с лице срещу него, дори с помощта на Стиела. Но Пи Ел умееше да се превръща в сянка, когато поискаше, и нищо не можеше да му попречи. Той щеше да се възползва от своя шанс и да си поиграе на котка и мишка с Гризача. Пи Ел беше способен на много чувства, но страхът не беше измежду тях. Той се отнасяше с доста страхопочитание към Смока, но не се плашеше от него. В края на краищата той беше по-хитрият от двамата.