Щом се спусне нощта, ще може да го докаже.
И тъй, той проспа дневните часове, като легна точно под прозорците, тъй че усещаше как го докосват слънчевите лъчи и можеше да чува всичко, което минава долу по улицата.
Когато се стъмни и въздухът захладня, той стана, слезе по стълбището и излезе през вратата. Дълго време стоя заслушан в мрака. Не беше чул останалите от групата да се връщат от тяхната дневна обиколка, което му се стори странно. А може да се бяха прибрали през друга врата, но все пак му се струваше, че трябва да ги е чул, въпреки всичко. Известно време мисли, дали да не провери, но бързо се отказа от подобна идея. Каквото и да ставаше с тях, то нямаше нищо общо с него. Дори Куикнинг в момента нямаше кой знае какво значение. Сега, когато беше далеч от нея, откри, че тя бе загубила донякъде властта си над него. Беше просто едно момиче, което той бе изпратен да убие. И щеше да я убие, ако беше все още жива, когато се върне от нощното си разузнаване.
В края на краищата щеше да ги убие всичките.
Крясъците на морските птици звучаха далечни и тъжни във вечерната тишина, глухи писъци, които довяваше океанският вятър. Той чуваше равномерния шум на водите на Тайдрейс, които се разбиваха в бреговете на Елдуист и тъпия тътен от движението на Паст Гринт дълбоко под града.
Но не можеше да чуе Смока.
Изчака, докато стана тъмно като в рог, тъй като небето бе покрито с облаци и мъгла, и мракът се спусна над сградите, хвърляйки своята сенчеста мрежа. До този момент успя да се вслуша и различи всички шумове, тъй че те му бяха познати като биенето на пулса му. Започна да се движи като една от сенките на нощта. Промъкваше се през улиците с бързи и предпазливи крачки, като избираше най-тъмните места. Не носеше никакво друго оръжие освен Стиела, а и той беше добре скрит в хастара на панталоните му. Единствените му оръжия в случая можеха да бъдат интуицията и способността да се крие добре.
Той откри едно кръстовище, където можеше да се свие и да чака в един доста тъмен вход, който водеше към високо стълбище, откъдето беше възможно да се наблюдава всичко почти през две пресечки напред. Той се настани на най-горното каменно стъпало и зачака.
Почти веднага започна да си мисли за момичето. Куикнинг, дъщерята на Краля на Сребърната река — тя беше такава влудяваща загадка за него и будеше толкова противоречиви чувства, че едва ли би могъл да ги определи. Щеше да му бъде по-лесно просто да ги задуши, като послуша съвета на Ример Дал — като я убие. Въпреки това не намираше сили. В това имаше нещо повече от негласна съпротива спрямо Дал, който се опитваше да го превърне в оръдие на Шадуините; имаше повече от решимост да държи нещата в свои ръце. Причината беше в съмненията и колебанията, които тя пораждаше в него, в чувството, че нещо му се изплъзва, че тя знае за него неща, които той самият не знаеше. Тайни — тя криеше толкова много тайни. Ако я убиеше, всички тези тайни щяха да бъдат загубени завинаги.
Той си я представи, както правеше не за първи път по време на това пътуване на север. Виждаше в представите си нейните съвършени черти и как светлината падаща по лицето и тялото й ги правеше всеки миг все по-омайни. Чуваше мелодичното звучене на гласа й. Можеше да почувства докосването й. Тя беше истинска и нереална същевременно — първично същество според собственото й признание, същество, сътворено от магия, но и човешко в същото време. Пи Ел беше човек, чието уважение към живота бе отдавна притъпено от извършваните убийства. Той беше професионален убиец, който никога не се проваляше. Не знаеше какво е да губиш. Той беше непроницаема стена. Беше недостъпен за околните, освен в онези кратки моменти, когато сам предпочиташе да изтърпи тяхното присъствие.
Но Куикнинг — това странно ефемерно момиче — поставяше под въпрос всичко това. Той чувстваше, че в нея има нещо, което можеше да разруши всичко, което е бил досега и накрая да го сведе до нищо. Не знаеше по какъв начин, но беше убеден в това. Тя имаше силата да го обезоръжава. По онова време той искаше да я убие, да постъпи както Ример Дал го беше посъветвал. Но вместо това се почувства заинтригуван. Досега не беше срещал човек, който да представлява заплаха за него. Той искаше да се отърве от тази заплаха, но едва след като я опознае.