Той настигна Гризача, когато онзи забави ход пред една сграда с навес, висока десетина метра и широка още толкова. Пипалата на Гризача опипаха камъка по покрива на навеса, част от стената тихо се отмести назад в мрака и, без да се обръща, Гризача се плъзна навътре през дупката. Когато влезе, частта от стената се върна на мястото си.
Хванах ли те! — помисли си Пи Ел с ожесточение.
Въпреки това остана на мястото си още около час след това, за да види дали няма да се случи още нещо. Опитваше се да се увери, че и това не е капан. Когато се убеди, че всичко е наред, той се спусна покрай сградите по пешеходните пътеки, докато стигна до тайния вход.
Дълго време му беше необходимо, за да го разгледа добре. Каменната фасада беше равна и гладка. Успя да различи очертанията на отвора в рамката на предверието, но никога не би допуснал, ако не знаеше предварително, че тук има врата. Доста над него, почти незабележима в сивия камък, имаше ръчка. Значи, може да се влезе, помисли си триумфално той.
Остана там още известно време като обмисляше всичко. После се отдръпна, оглеждайки околните сгради, за да потърси някакво укритие. Когато се скриеше добре, щеше да се опита да измисли как да задейства резето. После ще спи отново, докато се мръкне. Когато се спусне нощта ще се събуди и ще изчака Гризача да се измъкне навън.
Когато Гризачът излезеше, той самият ще влезе вътре.
XXII
Нощта обви Западните земи във влажна безветрена пелена, горещината упорито тегнеше над земята дълго след като огненото слънчево кълбо бе изчезнало зад хоризонта. Мракът не носеше никакво облекчение. Нямаше ни повей на вятър или намек за спадане на температурата. Дневният зной се беше впил в земята като едно неизменно присъствие, което бълва огън от своето укритие като подземен дракон. Насекомите жужаха и кръжаха в шеметни роища. Дърветата бяха изтощени от горещината гиганти, посърнали и уморени. Кръглата луна пълзеше на южния хоризонт и хвърляше бледата си светлина през омарата. Единствените звуци, които пронизваха тишината, бяха на подгонени животни мигове преди техните преследвачи да прережат гърлата им.
Дори и в най-гореща нощ продължаваше играта на живот и смърт.
Рен Омсфорд и големият Пират Гарт обърнаха конете си по разбития път, който водеше към градчето Гримпен Уорд. Бяха пътували седмица до тук от Търфинг, като бяха преплували някои тайни провлаци през Ирибис, известни само на Пиратите, бяха преминали през Дивибяг на североизток, бяха се изплъзнали от коварната Савана, бяха минали през Свирни дял и през тинестите тресавища на Западните земи.
Имаше една приказка, че когато няма къде повече да избягаш и да се скриеш, винаги остава Гримпен Уорд. Крадци, главорези и всякакви неудачници извън закона идваха в този град да потърсят убежище. Ограден от Ирибис и Скални хълм, сгушен сред буйната растителност на Дивибяг, Гримпен Уорд бе убежище за всякакъв вид ренегати.
Той обаче беше и гибелен капан, който малцина успяваха да избегнат, едно свърталище на змии, които се изяждаха една друга поради липса на плячка и се разкъсваха взаимно с хладно безразличие или нескривано удоволствие, влудени от нуждата и скуката. Повечето от онези, които бяха дошли в Гримпен Уорд, за да спасят живота си, оставаха разочаровани.
Градът се появи зад дърветата и Рен и Гарт забавиха ход. Светлините горяха през стъклата на прозорците, почернели от мърсотия, с изпочупени щори, стените и покривите бяха толкова разнебитени от времето и запустението, че като че ли всеки момент щяха да рухнат. Вратите бяха широко отворени в напразен опит да прогонят горещината. Понякога избухваше внезапен смях в горската тишина, груб, насилствен, отчаян. Прозвънваха чаши, понякога се чупеха. От време на време прокънтяваше писък, самотен и безплътен.
Рен погледна Гарт и въздъхна: Ще оставим конете тук. Гарт кимна. Те подкараха кобилите си сред дърветата на известно разстояние от пътя край едно сечище и ги привързаха около дънерите.
— Тихо — прошепна Рен, докато пръстите му се движеха.
Те се върнаха на пътя и продължиха надолу. Изпод краката им се вдигаше прах и тъмен слой полепваше по лицата им. Бяха пътували през целия ден, като бавно напредваха в невъзможната горещина. Не можеха да ускорят ход без да рискуват здравето на конете си. Дивибяг представляваше мочурище, обхванато от средлятна влага и разложение, горската дървесина се превръщаше в тор, земята бе мека и податлива, ручеите и кладенците бяха пресушени и отровени, а въздухът горещ като пещ. Колкото и да беше ужасна горещината в другите краища на Четирите земи, тук винаги беше два пъти по-горещо. Една неприятна, застояла клоака, Дивибяг винаги бе приеман за мястото, където се събираше изметът на Четирите земи.