Втренчените очи примигнаха и един писклив глас попита:
— Коя си ти? Как ти е името?
— Казвам се Рен Омсфорд.
Старицата посочи с белокосата си глава към стълбището и горната врата.
— С онези ли си?
Рен поклати глава.
— Сама съм заедно с един приятел. Пирати сме.
Ръцете на старицата се протегнаха и тя опипа лицето на Рен, линиите и очертанията му, плъзгайки се по кожата й като сухи листа. Рен не се и помръдна. Дланите се отдръпнаха.
— Ти си от Елфите.
— Да, имам малко Елфска кръв.
— От Елфите си!
Гласът на старицата — рязък и настоятелен — просъска в тишината на килера. Сбръчканото лице се наклони на една страна в размисъл.
— Аз съм Усойницата. Аз съм пророчица и виждам бъдещето и всичко, което предстои. Какво искаш да знаеш?
— Търся Елфите от Западните земи. Казаха ми преди седмица, че ти можеш да ме упътиш как да ги намеря, ако още съществуват.
Усойницата тихо се разсмя.
— О, съществуват, разбира се. Но не се показват на всеки — въобще на никого не са се показвали от много години. Много ли държиш да ги намериш, момиче? Имаш нужда от близки ли? — Белналия се поглед се беше втренчил невиждащо в лицето на Рен. — Не, не и ти. Въпреки произхода си, ти си от Пиратите, а един Пират не се нуждае от никого. Вие сте скитници, винаги свободни да вървят по своя път и в това е щастието ви — устата й се разтвори в беззъба усмивка. — Какво тогава те кара да ги търсиш?
— Получих такава задача и реших да я приема — предпазливо отвърна Рен.
— Задача, така ли?
Бръчките на старицата станаха по-дълбоки.
— Ела по-близо, Елфско момиче!
Рен се поколеба и внимателно се наведе напред.
Усойницата протегна ръка и отново пръстите й се плъзнаха по лицето й и надолу по шията и тялото. Когато докоснаха блузата й отпред, старицата ахна:
— Магия!
Рен подскочи и хвана старицата за китката.
— Каква магия? Какво говориш?
Но Усойницата тръсна глава и сви устни. Рен подържа ръката й още малко и я пусна.
— Елфско момиче — прошепна тогава старицата — кой те изпраща да търсиш Елфите от Западните земи?
Рен си пое дълбоко дъх, прогони страховете си и отвърна:
— Сянката на Аланон.
Старицата вдигна глава:
— Аланон!
Тя изрече името като проклятие.
— Значи така. Друидска повеля, а? Много добре. Чуй ме тогава. Тръгни на юг през Дивибяг, пресечи Ирибис и тръгни по крайбрежието на Синия Разлив. Когато наближиш пещерите на Роките, напали огън и го остави да гори три дни и три нощи. При теб ще дойде някой, който ще ти помогне. Разбираш ли ме?
— Да — отвърна Рен, макар да не беше сигурна, че я разбира. Роки ли каза старицата? Нима това не бяха гигантските крайбрежни птици?
— Внимавай, Елфско момиче — предупреди я старицата, вдигайки костеливата си ръка. — Виждам да те дебне опасност, трудни времена, предателство и зло, каквото дори не можеш и да си представиш. Това, което виждам, е страшно. Доверявай се единствено на себе си, момиче.
Тя махна с ръка и отпусна глава назад. Слепите й очи бяха втренчени и сурови. Рен хвърли поглед към нея и едва не извика от удивление. Старата дреха на Усойницата се беше дръпнала нагоре и тя забеляза веригите, в които бяха оковани краката й.
Рен се протегна и взе ръцете на старицата в своите.
— Майчице — каза нежно тя. — Позволи ми да те освободя от тук. Моят приятел и аз можем да ти помогнем, ако искаш. Няма защо да оставаш в плен.
— В плен ли? Ха! — Усойницата оголи зъби, като на старо животно. — Това, което изглеждам, и това, което съм, са две различни неща.
— Но веригата…
— Ако не искам, няма да я търпя нито миг!
Зловеща усмивка набръчка лицето й.
— Онези мъже, онези глупаци, ме хванаха и ме сложиха във вериги в тази килия и чакат да правя, каквото искат! — гласът й се снижи. — Те са нищожни, алчни хора и ги интересува само чуждото богатство. Аз мога да направя, каквото искат от мене, и да се махна. Но това не ме интересува. Харесва ми да ги измъчвам. Харесва ми как се суетят наоколо. Ще ги държа в напрежение известно време, защото това ме забавлява. И когато се наситя, Елфско момиче, когато ми омръзнат и реша да изляза на свобода, тогава…
Тя разтвори ръце, които пред очите на Рен внезапно се превърнаха във виещи се змии, с изплезени езици, оголени зъби, съскащи в тишината. Рен отскочи назад и скри лицето си с ръце. После отново погледна. Змиите бяха изчезнали.