Той обърна бледото си лице към нея.
— Ул Белк е там.
Видя как очите й блеснаха.
— Да вървим тогава да го срещнем — каза тя. И те отново тръгнаха. В края на улицата свиха на север. Уокър водеше, като внимателно избягваше да върви на открито, придържайки се близо до стените на сградите, и внимаваше да не се натъкнат на капандура. Нито той, нито Куикнинг каза нещо. Каризман тихичко си тананикаше. Тримата се взираха в мрака като ястреби, заслушваха се в шумовете и тревожно душеха влажния застоял въздух. Застигна ги кратък дъжд и ги остави целите мокри и с вледенени крака. Уокър Бо си мислеше за дома. Това често му се случваше напоследък. Под въздействието на този каменен и мрачен град той се чувстваше постоянно и неизменно подтикнат да търси онова, което някога бе приятно и оздравително. Известно време се бе старал да прогонва мислите си за Хартстоун, защото спомените се впиваха в него като счупено стъкло. Родният му дом бе изгорял и сринат със земята в битката с Шадуините. Там бяха умрели Коглин и Мърко. Самият той едва бе избегнал смъртта, но това му бе коствало ръката. На времето смяташе, че е неуязвим за силите на външния свят, беше достатъчно суетен и глупав, за да се хвали, че това, което е отвъд Хартстоун, не представлява никаква заплаха за него. Беше отхвърлил сънищата, които Аланон му бе изпратил от духовния свят, беше отхвърлил молбата на Пар Омсфорд да му помогне и най-сетне задачата, която му бе дадена, да намери изчезналия Паранор и Друидите. Беше се затворил сред някакви въображаеми стени и си вярваше, че е неуязвим. Когато тези стени се срутиха, установи, че не могат да бъдат заменени с нищо, и че е загубил всичко, което бе смятал за свое.
Но с Хартстоун го свързваха и други спомени, не само последните трагедии. Това бяха всички онези години, когато бе живял щастливо в равнината, когато външният свят не бе достигал до него и времето му се струваше вечно. Това бяха уханието на цветята, дърветата и свежите извори; песните на птиците в ранна пролет и насекомите в топлите летни нощи; изгревите в ранните есенни утрини; чувството за ведрина при изгрева на слънцето и падането на нощта. Той успяваше да се върне и да намери покой в тези спомени. Сега те бяха единственото, което го крепеше.
Но и най-силните спомени бяха за него само моментно убежище. Суровата неизбежност на настоящето бе непреодолима. Той можеше да избяга само за кратко в миналото, в света, който го бе приютил, преди да го подемат събитията, които напразно се бе опитвал да пренебрегне. Бягството можеше да успокои и укрепи духа му, но само временно. Съзнанието му се връщаше към спомените, само за да осъзнае, че миналото е завинаги загубено, и единственото, което му принадлежи, е настоящето. Разбра, че изпитва съпротива да приеме живота си. Чувстваше се като удавник сред собственото си объркване и колебание. Почти усещаше как потъва.
Стигнаха палатата в ранни зори утрин и започнаха да я оглеждат. Стремяха се да не се разделят, в случай, че Каменния крал е вътре и ги очаква, и започнаха да я оглеждат отвън. Обикаляха я, опипваха стените и дори земята под нея. Постройката бе съвършена, макар и малко надупчена и очукана от времето, висока около стотина метра и също толкова широка. Повърхността на купола сякаш бе гравирана с вдлъбнатини, подобни на листа на цвете. В основата на стените имаше ниши, които обаче не бяха входове и не водеха за никъде. Върху камъка бяха гравирани фигури, макар и доста изтъркани и вече неразличими — руни от един древен, напълно изчезнал свят.
— Продължавам да чувствам нечие присъствие — каза Уокър Бо, като крачеше бавно, загърнат във връхната си дреха. Той погледна към небето. Беше започнало отново да вали, един лек, но постоянен дъждец. — Нещо има вътре.
Куикнинг застана близо до него.
— Това е магия — промълви тя.
Той втренчено я изгледа, удивен, че тя толкова бързо разбра онова, което на него му се беше изплъзнало.
— Да — промълви той и опипа стените с ръката си. — Навсякъде, дори и в камъка, има магия.
— Той е тук — прошепна Куикнинг. Каризман пристъпи напред и лекичко почука стената. Красивите му вежди се сбърчиха.
— Но защо не откликва? Не трябваше ли отдавна да е излязъл да види какво искаме?
— Може и да не е разбрал, че сме тук. Сигурно не се интересува — Куикнинг вдигна нежното си лице. — Може би дори спи.
Каризман сбърчи вежди.