— Тогава една песен би го събудила.
И той запя:
Когато свърши песента си, впери поглед към огромната палата, целият в очакване. Не последва никакъв отговор. Той погледна към Куикнинг и Уокър и сви рамене:
— Сигурно мелодията не му хареса. Ще опитам друга.
Те се отдръпнаха от палатата в сянката на един отсрещен вход. Седнаха и облегнаха гърбове на стената, тъй че да могат да наблюдават палатата. После извадиха от торбите си малкото останал им баят хляб и сушени плодове и започнаха да закусват. Хранеха се мълчаливо и гледаха сенките в сивия дъжд.
— Храната ни е на свършване — каза след известно време Уокър. — Водата също. Скоро ще трябва да търсим храна.
Лицето на Каризман светна.
— Аз ще наловя риба. На времето бях много добър рибар — макар че ловях риба само за удоволствие. Това беше един приятен начин да прекарвам времето си и да съчинявам песни. — А ти, Уокър Бо, с какво си се занимавал, преди да дойдеш на север?
Уокър се поколеба да отговори, изненадан и учуден от въпроса. Какво беше правил? — питаше се той.
— Бях стопанин — реши най-сетне.
— На какво? — заинтересува се Каризман.
— На една къща и земята наоколо й — тихо се отдаде на спомените си.
— На една цяла равнина и на всички същества, които са живели в нея — заяви Куикнинг, като погледна Каризман. — Уокър Бо е съхранявал живота също, както Елфите на времето. Отдавал е част от себе си, за да лекува земята.
Уокър отново я погледна озадачено.
— Напразни усилия — каза неловко той.
— Ти не можеш да съдиш за това — отвърна момичето. — Другите могат по-добре да преценят какво си успял да направиш. Ти си суров към себе си, а и не можеш да бъдеш справедлив и безпристрастен — тя млъкна, като го изучаваше с черните си спокойни и умни очи. — Аз зная, че ти си направил всичко, което си можал.
И двамата знаеха какво има предвид тя. Уокър бе стоплен от нейните думи и за сетен път почувства онова, което го сродяваше с нея. Кимна без да отговори и продължи да се храни.
Закусиха и отново се изправиха, за да огледат двореца и обмислят какво да предприемат.
— Може би отгоре ще се види нещо, — предположи Куикнинг. — Сигурно има някакъв отвор в купола или процеп в камъка, който да ни подскаже как можем да влезем.
Уокър се озърна. Наблизо се намираше богато украсена постройка с камбанария на върха, от която ясно можеше да се наблюдава купола. Те предпазливо стигнаха до нея, като непрекъснато внимаваха да не се натъкнат на капандури и започнаха да се изкачват нагоре. Скулптури на крилати ангели и фигури в мантии украсяваха стените и таваните. Те се движеха много внимателно. Централната стая беше широка. Стъклата на прозорците бяха отдавна разбити и всички вещи покрити с прах. Намериха стълбата, която водеше към камбанарията, и започнаха да се изкачват. Някои от стъпалата бяха паднали и те с усилие ги прескачаха. Минаваха от етаж на етаж, много от етажите бяха пробити, повечето бяха вкаменени, поради което и не пропадаха.
Изкачиха се на камбанарията и погледнаха през прозорците навън. Навсякъде пред тях се простираше Елдуист, сив и обгърнат в мъгла, изпълнен със сенките на отминаващия ден и наближаващата нощ. Дъждът бе спрял и сградите се издигаха като каменни светци по цялото протежение на полуострова. Облаците леко се бяха вдигнали и гладката повърхност на Тайдрейс, както и островърхите скали на сушата отвъд провлака, се виждаха през пролуките между каменните стени.
Куполът бе разположен точно под тях. Нямаше никаква дупка нито отгоре, нито встрани. Все пак те го наблюдаваха известно време с надеждата да открият някаква пролука.
Докато гледаха така, прокънтя рог, който ги стресна.
— Урди! — извика Каризман.
Уокър и Куикнинг удивено се спогледаха, но Каризман вече се бе втурнал към южния прозорец на кулата и се взираше в посока на провлака и скалите, които водеха към морето.