— Сигурно са те, това е техният сигнал! — извика той с развълнуван и разтревожен глас. Засенчи очи, защото влажният камък блестеше насреща му.
— Ето там! Виждате ли ги?
Уокър и Куикнинг бързо отидоха при него. Певецът сочеше към онази стълба, която се спускаше надолу от скалите. Почти не се виждаше, но все пак можеха да се различат малки свити фигурки, които се движеха по стълбите, ниско привидени, сякаш за да се скрият от сенките.
— Това са Урди — разпозна ги Уокър — и идват насам.
— Те не мислят какво правят! — възкликна Каризман, очевидно много разстроен. — Не могат да дойдат тук!
Урдите се загубиха сред мъглата и престанаха да се виждат. Каризман махаше на своите спътници, поразен.
— Ако не бъдат спряни, ще намерят смъртта си.
— Ти вече не си отговорен за Урдите, Каризман — тихо му напомни Уокър Бо. — Вече не си техен крал.
Каризман не изглеждаше много убеден.
— Те са деца, Уокър! Нищо не знаят за чудовищата, които живеят тук. Гризача и Паст Гринт могат да ги унищожат напълно. Не разбирам как са успели да се изплъзнат от Коден.
— По същия начин, както Хорнър Дийс преди години, — сряза го Уокър. — Някои са пожертвали живота си. А ето че настъпват. Те самите не се безпокоят толкова за себе си, колкото ти за тях.
Каризман се обърна към Куикнинг:
— Лейди, ти видя как те реагират на нещата. Какво знаят те за Каменния крал и неговата магия? Ако не бъдат спряни…
Куикнинг хвана ръката му.
— Не, Каризман, Уокър Бо е прав. Урдите са опасни и за теб.
Каризман упорито разтърси глава.
— Не, лейди. Никога няма да бъдат опасни за мен. Те бяха моето семейство, преди да ги напусна.
— Те са били твоите палачи!
— Грижеха се за мен и ме закриляха, така както разбират. Лейди, какво да правя? Дошли са заради мен! Защо иначе щяха да се излагат на такъв риск? Сигурно никога не са се отдалечавали от своята родина. Помислили са си, че ти си ме отвлякла. Нима мога да ги изоставя и този път, като ги изпратя на сигурна смърт? — Каризман издърпа ръката си бавно и внимателно. — Длъжен съм да отида при тях и да ги предупредя.
— Каризман…
Певецът вече се бе запътил надолу по стълбите на камбанарията.
— Бил съм сираче на бурята през целия си живот, духан от вятъра от остров на остров, никога не съм имал семейство и дом, винаги съм търсел все нещо друго. Урдите ми предложиха своята родина и себе си. Не мога да ги оставя да умрат напразно.
Той се обърна и бързо заслиза по стълбите. Куикнинг и Уокър си размениха мигновени погледи и заслизаха след него.
Излязоха на улицата.
— Тогава и ние ще дойдем с тебе — каза Уокър. Каризман веднага се противопостави.
— Не, не, Уокър! Не можете да се покажете пред тях! Ако го направите, те ще си помислят, че вие представлявате заплаха за мен — а може би, че съм ваш пленник! Възможно е да ви нападнат и дори да ви наранят! Не. Оставете ме сам да се справя с тях. Аз ги познавам. Мога да разговарям с тях, да им обясня, какво се е случило и да ги върна, преди да е станало късно.
Красивото му лице се набръчка от тревога.
— Уокър, моля те. Лейди?
Безсмислено беше да се говори. Каризман беше рещил и нямаше да ги остави да променят решението му. Най-сетне стигнаха до споразумението, че те ще го придружат поне на такова разстояние, че да могат да му се притекат на помощ, ако е необходимо. Каризман не искаше да се съгласи и на това, защото не искаше да ги отвлича от далеч по-важното им дело, каквото беше търсенето на Каменния крал. Обаче, както Куикнинг, така и Уокър, отказаха да спорят по този въпрос. Те вървяха мълчаливо един след друг по пешеходните пътеки надолу по улиците, които приличаха на тунели, отправяйки се към южната част на града. Каризман им каза, че ще пресрещне Урдите в покрайнините на града и щом разпилее русите си коси, те ще го познаят. На Уокър той му се видя чудноват и в същото време смел, една странна пародия на човек, който се стреми към реалността, но не може напълно да я разбере.
— Пак помисли — помоли отново той.
Но Каризман му се усмихна в отговор и усмивката му бе дяволита и изпълнена с увереност. Той бе помислил достатъчно.
Когато стигнаха покрайнините на града и видяха скалите на провлака, Каризман ги накара да спрат.
— Почакайте ме тук — каза им твърдо той. После ги накара да обещаят, че няма да го последват.