— Не се показвайте. Това само ще подплаши Урдите. Дайте ми малко време. Сигурен съм, че ще ги накарам да разберат. Както ви казах, приятели, те са като децата.
Той се ръкува с тях за сбогом и тръгна напред. По средата на пътя се обърна, за да провери дали са го послушали, и отново им махна. Красивото му лице им се усмихваше окуражително. Те останаха загледани в него докато мъглата напълно го погълна.
Уокър огледа околните сгради, избра една, която му се стори подходяща и поведе Куикнинг към нея. Влязоха, изкачиха се по стълбите до горния етаж и там откриха стая с отворени прозорци, които гледаха на юг. От тук можеха да наблюдават наближаването на Урдите. Кривите им силуети бяха покрили целия провлак и бавно си проправяха път покрай скалите и дупките. Бяха около двайсетина на брой и изглеждаха сериозно ранени.
Урдите можеха да се видят, докато наближиха града, после изчезнаха от погледите им.
Уокър поклати глава.
— Не трябваше да се съгласявам. Самият Каризман е почти дете. Все ми се струва, че щеше да е по-добре, ако изобщо не беше идвал с нас.
— Той сам реши да дойде — напомни му Куикнинг. Тя бе открила лицето си към светлината. — Неговото желание беше да бъде свободен, Уокър Бо. За него бе по-добре да дойде дори и тук, отколкото да остане там.
Уокър погледна през прозорците за последен път. Камъните на провлака и улиците под тях проблясваха от влагата, празни и тихи. Чуваше се далечният тътен на океана, крясъците на морските птици и воят на вятъра надолу из скалите. Почувства се самотен.
— Питам се понякога, колко има такива като Каризман — каза накрая той. — Сираци, както сам се нарече. Колко ли кръстосват земята, прокудени от Федералния режим, с магия, която вместо да бъде дар, се е превърнала в проклятие за тях, което трябва да отхвърлят, ако искат да спасят живота си.
Куикнинг седна и се облегна на стената, като го наблюдаваше.
— Много са, Уокър Бо. Такива като Каризман. Такива като теб.
Той се отпусна до нея, загърна се в дрехата си, и вдигна лице към светлината.
— Не мислех за себе си.
— А трябва да помислиш, — каза просто тя. — Трябва да си дадеш сметка.
Той втренчено я изгледа.
— За какво да си дам сметка?
— За възможностите на твоя живот. За смисъла на това, което си. Ако ти самият беше първично същество, щеше да разбереш. Моят живот ми е даден със специално предназначение. Ужасно е да се живее без човек да вижда смисъла. Не мислиш ли така?
Уокър усети, как лицето му се изопна.
— Моят живот също има смисъл.
Усмивката й бе внезапна и обаятелна.
— Не, Уокър Бо, няма. Ти на два пъти си отхвърлял смисъла на своя живот — първо си отхвърлил магическото наследство на Брин Омсфорд и след това си отхвърлил задачата, която ти е била възложена. Отказал си се от всичко, което си. Когато излекувах ръката ти, аз узнах твоя живот. Можеш ли да оспориш това?
Той дълбоко си пое дъх.
— Защо винаги винаги ми се е струвало, че ние толкова много си приличаме, Куикнинг? Това не е любов или приятелство. В него има нещо и от едното, и от другото. Смяташ ли, че съществува нещо, което ни свързва?
— Магията, Уокър Бо.
По лицето й нямаше и следа от чувствата, които проблясваха в очите й.
— Свързва ни нашето предназначение на земята.
— Да открием Каменния крал и да вземем от него откраднатия Черен камък на Елфите — кимна Уокър Бо. — А аз да си върна ръката. Морган Лех да възстанови магията на Меча на Лех. Чувал съм твоите обяснения. А истина ли е, че не ти е казано, как ще стане всичко това? Или има тайни, които пазиш от нас, както те обвини Пи Ел?
— Уокър Бо — тихо заговори тя. — Ти обръщаш въпроса ми по свой начин и ме питаш същото, което те питам и аз. И двамата не казваме цялата истина. Това не може да продължава така. Нека се споразумеем нещо. Когато ти си готов да ми кажеш своята истина, аз ще ти кажа моята.
Уокър се опитваше да разбере.
— Аз вече не се страхувам от магията, с която съм роден — каза той, като изучаваше чертите на лицето й, всяка извивка и ъгълче, сякаш имаше опасност тя да изчезне, преди той да съхрани някакъв спомен от нея. — Някога моят племенник Пар Омсфорт ме убеждаваше, че магията е дар, а не проклятие. Аз не признавах това. Страхувах се от всичко, което тя ми носеше. Страхувах се…
Буца заседна в гърлото му. Някаква ужасяваща сянка сякаш се хвърли над него, сянка, която му бе станала позната през годините. Тя нямаше лице, но говореше с гласовете на Аланон, на Коглин, на неговия баща и дори със собствения му глас. Шепнеше му за историята, за необходимостта и законите на Човечеството. Той гневно се отърси от нея.