Куикнинг се наведе напред и докосна с нежните си пръсти лицето му.
— Страхувам се, че ще продължаваш да се бориш срещу самия себе си — прошепна тя, — докато стане твърде късно.
— Куикнинг…
Тя прокара пръсти по устните му и му даде знак да мълчи.
— Животът се движи по определен ред. Въпреки цялото разнообразие на случки и събития. Ние можем да разберем този ред, ако поискаме да го разберем, ако не се страхуваме от това. Познанието не е достатъчно, ако не искаме да го приемем. Всеки може да ти даде познание, Уокър Бо, но само ти можеш да се научиш да го приемаш. Това е свързано с тебе самия. Истина е, че баща ми ме изпрати да призова теб, Пи Ел и Морган Лех в Елдуист; истина е, че със силата на вашата магия ще бъде освободен Черният камък на Елфите и Земите ще започнат да се лекуват. Аз зная, че това ще стане. След време ще разбера как. Но трябва да бъда готова да приема истината, когато това се случи. Същото е и с тебе.
— Аз ще…
— Не, ти няма да бъдеш готов, Уокър — изпревари думите му тя, — ако продължиш да отхвърляш истините, които знаеш. Тъкмо това е, което трябва да разбереш. А сега не ми говори повече за това. Просто помисли над думите ми.
Тя се обърна. Не защото му беше сърдита, а просто защото искаше да прекрати разговора, не за да го накаже, а за да му остави време да помисли. Той остана загледан в нея известно време, после потъна в мислите си. Отдаде се на представите, които думите й бяха събудили. Спомни си други гласове и други времена. Замисли се за света, от който идваше, с неговите фалшиви ценности, страх от неизвестното и подчинение на власт и закони, които той не искаше да разбира. Върни Друидите на Паранор, бе му казал Аланон. Но дали това щеше да промени света, да превърне Четирите земи в онова, което са били? И дали от това нещата щяха да станат по-добри? Съмняваше се, но смяташе, че съмненията му се дължат повече на неразбиране, отколкото на страх. Какво трябваше да прави? Трябваше да си върне Черния камък на Елфите, да го отнесе в изчезналия Паранор и по някакъв начин, неизвестно как, да възстанови Крепостта. Но какво щеше да постигне с всичко това? Коглин беше мъртъв. Всички Друиди бяха мъртви. Не беше останал никой…
Освен него.
Не! извика той почти на глас. Тъкмо от това се страхуваше, тъкмо от това се опитваше да се отърси. Тази възможност непрекъснато впиваше нокти в черупката, в която той се мъчеше да се самозатвори, откакто се помнеше.
Той няма да застане зад каузата на Друидите! И все пак той беше последният наследник на Брин Омсфорд. Наследник на завета, който й бе поверен от Аланон. Няма да се изпълни през твоя живот. Ще трябва да го предадеш на поколенията. Един ден ще бъде отново необходим. Слова от далечното минало, изречени от сянката на отдавна умрелия Друид, които го преследваха неосъществени.
Но аз нямам такава магическа сила! — стенеше отчаяно той. — Защо да бъда аз? Защо?
Но вече знаеше. Необходимост. По необходимост. Този отговор бе давал Аланон на всички от рода Омсфорд, на всеки един от тях, година подир година, поколение след поколение. Винаги.
В тишината на съзнанието си той се опитваше да се бори срещу своята съдба. Минутите течаха бавно. Най-сетне чу Куикнинг да казва:
— Притъмнява, Уокър Бо.
Вдигна очи. Светлината преминаваше в здрач. Изправи се на крака и погледна на юг към просеката, която бе празна. Нямаше и следа от Урдите.
— Много се забавиха — промълви той и се отправи към стълбите.
Те бързо се спуснаха, излязоха от сградата и поеха към южния край на града. Сенки се заспускаха и светлината бе прогонена чак към границата на хоризонта. Морските птици бяха отлетели и шумът на океана бе стихнал. Стъпките им отекваха глухо, сякаш си шепнеха тайни, за да прогонят тишината.
Когато стигнаха самия край на града, забавиха ход и тръгнаха по-предпазливо, като се оглеждаха в мрака за всеки знак от опасност. Всичко бе неподвижно. Мъглата плъзгаше влажните си пипала по празните прозорци и надолу по отточните канали и във всичко това можеше да се долови някакво тайно присъствие. Просеката долу се разгръщаше в мрака неравна и безжизнена.
Когато излязоха отвъд стените на сградите, те спряха.
Тялото на Каризман бе проснато върху една огромна скала в края на улицата, пронизано от десетки стрели. Беше минало известно време, откакто бе умрял, кръвта от раните му бе промита от дъжда.