Изглежда, че Урдите се бяха върнали обратно.
Бяха отмъкнали главата на Каризман.
Дори и децата могат да бъдат опасни, мрачно помисли Уокър Бо. Той протегна ръка и взе дланта на Куикнинг в своята. Опита се да си представи какво си е помислил Каризман, когато е разбрал, че неговото семейство го е отхвърлило. Опитваше да си внуши, че не е могъл да предотврати станалото.
Куикнинг вървеше близо до него. Те застанаха безмълвно край мъртвия певец, после се обърнаха и се отправиха към града.
XXIV
Тази нощ не се върнаха в обичайното си скривалище. Вече бе паднал здрач и нямаше как да прекосят целия път обратно през града, без да се изложат на опасност. Намериха една сграда наблизо, ниска квадратна постройка с тесни виещи се коридори и стаи с по две врати, тъй че да могат да избягат, когато Гризача се появи. Седнаха вътре и затвориха всички врати и прозорци, като успяваха да виждат на не повече от метър разстояние един от друг, после хапнаха сушени плодове и зеленчуци, баят хляб и малко вода, опитвайки се да се освободят от витаещия покрай тях призрак на Каризман. Мъртвият певец се явяваше в спомените им, в неизречените думи и в приглушения тих ромон на далечните океански вълни. Лицето му се привиждаше в собствените им сенки, гласът му шепнеше в техните дихания. Уокър Бо гледаше Куикнинг без да я вижда. Мислите му бяха отправени към Каризман. Укоряваше се, че бе пуснал певеца да върви, вместо да го спре. Когато Куикнинг докосна ръката му, той почти не усети допира на пръстите й. И макар че почувства мислите й, не им обърна особено внимание. Чувстваше се изсмукан, празен и невероятно самотен.
По-късно, когато тя заспа, той отново доби усещане за присъствието й. Самообвиненията му се бяха изчерпали, мъката бе стихнала. Сянката на Каризман бе изчезнала, оттеглила се най-сетне в друго време и място. Чувстваше се като в тъмна кутия. Камъкът на стените на тавана и пода го притискаше. Тишината го задушаваше. Времето сякаш отмерваше стъпките на собствената му смърт. Нима смъртта не беше съвсем близо и до тях? Той гледаше момичето, което спеше до него, гледаше как гърдите й се вдигат и отпускат, докато дишаше, обърната на една страна, обвила глава с ръката си, с отметнати назад светли коси. Наблюдаваше бавния, отмерен ритъм на пулса й по тънката вена на шията. Разглеждаше ямичките на лицето й, над които бяха легнали сенки, проследи очертанията на тялото й под дрехите, които не успяваха да скрият неговото съвършенство. Нейният живот също бе крехък, въпреки цялата й магия. И той не можеше да преодолее усещането си, че независимо от доверието, което тя имаше в своя баща и повелята, с която ги бе довела тук на север, нея я грози гибел. Това бе неуловимо чувство и бе трудно да му се довери, но то се коренеше в инстинктите му и беше породено от магията, наследена от Брин Омсфорд, магия, която идваше и си отиваше в зависимост от вярата в собствените му сили. Не можеше да я пренебрегне. Животът на Куикнинг беше в опасност, а той не знаеше как да й помогне.
Нощта напредваше, а той още не беше заспал. Всички те, разбира се, бяха в опасност. Това, което усещаше, че заплашва дъщерята на Краля на Сребърната река, вероятно беше същото, което заплашваше всички тях. То бе застигнало Каризман. И щеше да застигне и Куикнинг. Може би той по-скоро се страхуваше не че Куикнинг ще умре, а че ще умре, преди да разкрие своите тайни. А той подозираше, че тайните й са много. Ожесточаваше го мисълта, че тя ги крие толкова упорито. Сам се удиви на гнева, породен от това съзнание. Куикнинг го бе изправила пред лицето на най-черните му страхове и после го беше оставила сам. Целият му живот бе засенчен от съзнанието, че тайнственият завет на Аланон, поверен на рода Омсфорд преди триста години, и останал неизползван от поколенията, ще трябва да бъде изпълнен от него. Той бе живял с тази перспектива от детството си, съзнаваше я, както я съзнаваше цялото му семейство, като призрак, който не можеше да бъде прогонен, ставаше все по-осезаем през годините. Магията на Омсфорд бе оживяла в него, както никога при предшествениците му. Сънищата на Аланон му се бяха явили единствено на него. Коглин го бе направил свой ученик и му бе предал своето изкуство, а също му бе разкрил каузата на Друидите. Аланон му бе казал, че трябва да върне Друидите и изчезналия Паранор.
Той целият потрепера. Всяка стъпка го приближаваше до неизбежното. Заветът бе пазен за него. Фантомът, който го бе преследвал през всичките тези години, най-сетне му бе разкрил ужасяващото си лице.