— Не мога да бъда това, което Аланон иска от мене — онова, което ме задължава да бъда! Не мога!
Той бързо и дълбоко си пое дъх, за да се успокои.
— Виждаш ли, Куикнинг, ако от мен се иска да възстановя Друидите като стана Друид, ако трябва да направя това, защото е единственият начин за оцеляването на Расите срещу Шадуините, то трябва ли да бъда такъв, какъвто те някога са били? Нима требва да подчиня на своите желания онези, на които се правя, че помагам, онези другите, които са като Пар Кол и Рен Омсфорд? И то за всички бъдни поколения. Ако трябва да бъда Друид, нужно ли е да постъпя така? Няма ли друг начин?
— Уокър Бо — тя изрече името му с нежен и трогателен глас. — Не е нужно да изневеряваш на себе си, за да бъдеш това, което се иска от тебе. Ти не си оплетен в някаква Друидска магия, която е предопределила живота ти по един единствен начин. Винаги съществува избор. Винаги.
В този миг той разбра, че тя говореше за нещо напълно различно. Чертите на лицето й се бяха изопнали от някакво вътрешно терзание и тя млъкна за момент, за да се овладее.
— Ти се плашиш от съдбата си, без да знаеш каква е тя. Парализиран си от подозрения и съмнения, които са плод на собственото ти въображение. Вярно е, че много си преживял, и то би накарало всеки човек да се съмнява. Загубил си обичани същества, дома си, част от тялото и духа си. Видял си как фантомът на детския страх се разраства и заплашва да се превърне в реалност. Откъснат си от всичко, което познаваш. Но не трябва да се отчайваш.
В погледа му имаше някакво безумие.
— Но аз се отчайвам, Куикнинг, чувствам, че всичко ми се изплъзва.
Тя се протегна и хвана ръката му.
— Тогава се опитай да намериш опора в мен, Уокър Бо. А аз ще се опитам да намеря опора в тебе. Ако сме заедно и се подкрепяме, ще успеем да се съхраним.
Тя приближи към него и сребристата й коса се разпиля по тъмната му дреха, когато наведе и опря глава на гърдите му. Нищо не каза, само остана така, хваната в ръката му, опитвайки се да му вдъхне топлина. Той докосна с брадичка косите й и затвори очи.
След това успя да заспи, но вече без да сънува и да се стряска, сякаш залюлян от нежни, невидими нишки, които не му позволяваха да се разпадне. Вече не го преследваха тревожни смътни видения. Беше оставен на спокойствие. Почувства се утешен и отпуснат.
Събуди се на сутринта и стана от хладния каменен под. Очите му започваха да свикват със слабата сива светлина. Отвъд лабиринтите от коридори и стаи, които го отделяха от външния свят, до него достигаше тихият ромон на дъжда. Куикнинг я нямаше. Разтревожен започна да я търси и най-сетне я видя пред един ред от прозорци на северната стена, загледана в дъждовната мъгла. Каменните постройки и улици проблясваха от влагата и отразяваха гротескно собствените си образи, оглеждаха се в собственото си мъртвило. Елдуист посрещаше новия ден като труп, сляп и вкочанен, простираше се чак в далечината със своите редици от сгради и улици в симетрична подредба — еднообразен, непроницаем и лишен от живот. Уокър застана до Куикнинг и усети цялата подтискаща атмосфера на града. Тя вдигна черните си очи към него. Сребристата й коса бе единствената светлинка в мрака.
— Опитах се да ти помогна с всичко, което можах, Уокър Бо — каза му тя. — Това не е ли достатъчно?
Той помълча, преди да отговори. Мястото, където бе откъснатата му ръка и всички стави на тялото му бяха вкочанени. Чувстваше се като празна черупка, в която духът му се е свил като дребно камъче. Въпреки това изпитваше странна увереност в себе си.
— Спомних си за Каризман — каза накрая той. — За неговата решимост да се освободи на всяка цена. Аз също ще се освободя. От своите страхове и съмнения. От самия себе си. От онова, в което мога да се превърна. Но това не може да стане, преди да науча тайната на Черния камък на Елфите и истината, която се крие зад сънищата, изпратени ми от сянката на Аланон.
Леката усмивка на Куикнинг го учуди.
— И аз ще се освободя — тихо каза тя. Изглежда искаше да обясни думите си, но после се обърна настрани и само каза: — Трябва да намерим Ул Белк.
Те напуснаха убежището си и излязоха навън сред дъжда. Кръстосваха смълчаните улици на Елдуист на север сред сенките и мрака, свити в своите наметала, всеки потънал в собствените си мисли.
— Елдуист прилича на земя посред зимата, която очаква запролетяване, покрита е с камък, както други части са покрити понякога със сняг. Усещаш ли търпението й? Тук са засяти семена и когато снегът се разтопи, тези семена ще поникнат.