Уокър не разбираше за какво говори тя.
— Елдуист е целият от камък, Куикнинг. Камъкът е проникнал надлъж и шир, от бряг до бряг, по целия полуостров. Тук няма семена. Нищо, което да напомня гори и поля, нито дървета, нито цветя, нито треви. Тук са само Ул Белк и чудовищата, които му служат. А освен тях ние.
— Елдуист е лъжа, — каза тя.
— Чия лъжа? — попита той.
Но тя не отвърна. Вървяха из улиците близо час, като внимателно се стремяха да минават по пешеходната пътека и се заслушваха, за да не пропуснат шума на нещо, което би могло да се движи. Всичко бе потънало в тишина и се чуваше само равномерното ромолене на дъжда. Изглежда и Паст Гринт спеше. Водата се събираше и се стичаше на малки вадички в каналите, като отмиваше праха, който вятърът беше довял. Сградите сякаш стояха на пост, като безмълвни и безчувствени стражи. Облаците и мъглата се сливаха и надвисваха, сякаш да ги погълнат, спускайки се чак до земята. Всичко започна да изчезва, първо кулите, после целите стени и накрая улиците пред тях. Уокър и Куикнинг усетиха, че нещо в света наоколо се променя, като от невидимо присъствие. Сякаш от земята изникнаха фантоми и извиха танц в тяхното развихрено въображение. Сякаш някакви очи ги стрелваха и наблюдаваха от кулите, както и иззад каменните стени. Пръски се плъзгаха по кожата им, капки дъжд, облаци мъгла, но и нещо друго. Уокър се разтвори в онова, което чувстваше. Това беше изпитан метод за сливането на Аза с външните му усещания, за да може поне донякъде да прозре същността на това, което остава невидимо. След време успя да почувства едно присъствие, мрачно, многовековно, обладаващо огромна сила. Вече можеше да чуе дишането му, и почти виждаше очите му.
— Уокър — прошепна Куикнинг.
От мъглата пред тях се изправи един силует, целият обвит в наметало и покрит с качулка, каквито бяха и самите те. Уокър пристъпи напред, пред Куикнинг, и спря. Силуетът също спря. Те се гледаха безмълвно. Малко след това облаците се преместиха и промениха ъгъла на светлината, сенките се преобразиха и те чуха леко неуверен глас.
— Куикнинг?
Уокър Бо отново пристъпи напред. Беше Морган Лех.
Те се ръкуваха при срещата и Куикнинг притисна до себе си Планинеца и целуна развълнувана лицето му. Уокър ги гледаше безмълвно, като вече явно разбираше за привличането между двамата, изненадан, че Куикнинг го е допуснала. Той забеляза, как тя притвори очи, когато той я прегърна и му се стори, че разбра. Тя допускаше тези чувства, защото бяха нови за нея. Бе живяла само малкото време, откак баща й я бе създал, и дори ако бе вложил в нея човешки чувства, тя още не ги бе изпитала. Той почувства някакво съжаление към нея. Такова усилие й струваше да живее.
— Уокър — Морган се обърна към него, като с едната ръка все още прегръщаше момичето. — Търсех ви навсякъде. Мислех, че нещо се е случило с вас.
Той разказа какво ги бе сполетяло двамата с Хорнър Дийс, как бяха пропаднали в капандурата и се бяха плъзнали по наклона, и как се бяха озовали срещу самия Паст Гринт. Докато се опитваше да им разкаже всичко това, очите му светеха. Той бе успял да овладее магията на Меча на Лех, смятана за напълно загубена. Бяха се спасили с нейна помощ. Прекарали нощта в едно укритие наблизо и се опитали да потърсят другите от групата. Но сградата се бе оказала празна и нямало и следа от завръщането им. Разтревожен за Куикнинг — за всички тях, побърза да добави той — оставил Дийс да следи дали ще се върнат и тръгнал да ги търси сам.
— И Хорнър Дийс искаше да дойде, но аз не му позволих. Истината е, че той няма да може да се движи, поне докато се наложи да си тръгнем оттук.
Планинеца широко се усмихна.
— Той се е наситил на капаните на Елдуист. Мечтае си вече за бирарията от Рамплйнг Стийп.
Тогава изведнъж млъкна и замислено ги изгледа.
— А къде е Каризман?
Те трябваше да разкажат на свой ред какво се бе случило и Куикнинг го направи. Гласът й бе спокоен и някак странно утешителен, докато предаваше събитията, които бяха довели до смъртта на певеца. Въпреки това, когато свърши, на лицето на Морган Лех се четеше отчаяние и гняв.
— Той никога нищо не разбра, нали? — Планинецът едва не се задушаваше от мъка. — Той просто нищо не разбра! Все си мислеше, че неговата музика е лекарство за всичко. По дяволите!
Той се извърна встрани, за да скрие онова, което чувстваше, и прехапа устни, сякаш твърдостта му имаше вече някакво значение.