— Къде ще вървим сега? — попита накрая той. Уокър погледна към Куикнинг.
— Според нас Ул Белк се крие под купола — каза момичето вместо него. — Ние бяхме отишли да погледнем дали може да се влезе отнякъде, когато Урдите се появиха. Сега ще се върнем, за да продължим да търсим.
Морган се обърна, лицето му се беше успокоило.
— Тогава аз идвам с вас. За Хорнър ще бъде по-добре да остане, където е. Ще отидем при него през нощта.
Той ги погледна едва ли не дръзко.
— Всъщност така и трябва да бъде. Само ние тримата.
— Ела, щом искаш, Морган — каза Куикнинг и Уокър кимна безмълвно.
Те продължиха пътя си, три прогизнали от дъжда силуета, почти загубени сред мъглата и сенките. Водеше ги Уокър, като бледолик призрак сред мрака, защото Куикнинг бе отстъпила крачка назад, за да бъде с Морган. Той сви тесните си рамене, за да се предпази от вятъра, който връхлетя мигновено, и почувства, че празнотата в него щеше да го погълне. Той се опита да се бори срещу тази празнота и да потърси поне намек от магия, някаква сила, на която би могъл да разчита. Но тя му се изплъзваше като хлъзгава змия. Взря се напред през пелената на дъжда и започна да наблюдава как сенките се гонеха с бледата светлина. Призракът на съдбата му отново надвисна над него, като сянка над воден вир, като облак мъгла над някоя порта, като тъмен камък, който е станал огледален от влагата. Във всеки миг той имаше лицето на Аланон.
В края на улицата пред тях се изправи мрачното туловище на купола, като черупка на спящо ракообразно същество. Тримата излязоха от пътеката и пресякоха, излизайки пред купола, като изглеждаха джуджета в сравнение с неговите размери. Уокър гледаше купола безмълвно и съзнаваше, че Морган и Куикнинг го чакаха да направи нещо. Но в същото време съзнаваше още нещо. То. Присъствието, което бе усетил преди, се върна отново. Тук по-силно, по-отчетливо, по-ясно осезаемо. И наблюдаващо. Мълчаливо наблюдаващо. Уокър не се и помръдна. Имаше чувството, че отвсякъде беше наблюдаван, че нямаше къде да избяга, без да бъде видян. Каменният град приличаше на ръка, която го държеше в дланите си и можеше всеки момент да се свие, за да го смачка. Присъствието искаше да му внуши именно това. То искаше да го накара да разбере, колко е незначителен, колко напразно е неговото търсене, колко безсмислен е неговият живот. То сякаш искаше да го смаже, връхлиташе го като мъглата и дъжда. Върви си! — чуваше го той да мълви. — Върви си, докато още можеш.
Но той не си тръгна. Не отстъпи дори крачка назад. Беше се сблъскал с твърде много заплахи през своя живот, с твърде много зли същества, които кръстосваха земята, за да разбира, кога просто е поставен на изпитание. Не му трябваше много усилие. Заплахата предизвика у него обратия ефект. Сякаш му се казваше: Не си тръгвай, само помни, че си бил предупреден.
Уокър Бо пристъпи напред към един от най-широките каменни блокове. Ето че смъртта вече го докосваше, като дъждовна капка, носена от вятъра. Странно беше, но той усети присъствието на Коглин до него, духът на стареца сякаш бе възкръснал от пепелта на Хартстоун да види как неговият ученик практикува уменията, на които го е научил, да прецени дали беше достатъчно добър. Ти никога няма да се освободиш от магията си, сякаш го чуваше да казва. Той се загледа в продънената изтрита повърхност на стената и наблюдаваше как дъждовните капки се стичат на ивици надолу — сребристи вадички, които проблясваха като косите на Куикнинг. Той отново се съсредоточи, за да извика своята магията и този път здраво се вкопчи в нея. Извлече силата й и се обгради с нея като с ризница. Вмъкна се в нея, сякаш за да бъде равностоен на каменната черупка, която стоеше насреща му. След това протегна ръка и натисна стената с пръсти.
Усети как магията се надигна в него, потече гореща като огън, премина от гърдите в ръцете до върха на пръстите му…
Каменната стена пред него се разтърси и се отдръпна, както човешката плът се свива от огън. Чу се продължителен, силен трясък като от два търкащи се камъка и след това стенание, сякаш нещо живо е било притиснато между тях. Куикнинг се сви като подплашена птица, сребристата й коса се стелеше назад, очите й блестяха необичайно живи. Морган Лех издърпа камата си от ремъка на кръста с необичайно бързо движение.
Стената пред тях се отвори — не както се отвари врата, или се вдига капак, а както се разкъсва завеса. Отвори се като раззината уста, готова да ги погълне. Повдигна се на десетина метра височина и се закова неподвижна. Каменните ръбове бяха гладки сякаш това е врата, която винаги е била тук.