Ето го пътят, помисли си Уокър Бо. Точно това, което търсеха.
Куикнинг и Морган Лех бяха застанали до него в очакване какво ще се случи. Той не погледна към никой от тях. Не отделяше очи от отвора пред себе си, пред неговия мрак, пред морето непроницаеми сенки. Напрегнато наблюдаваше и се вслушваше, но нищо не се появи.
Въпреки това, той знаеше какво го чака.
Спомни си как Каризман пееше. Направо влез, каза Паякът на Мухата.
Придружен от момичето и Планинеца, Уокър Бо влезе.
XXV
Сенките го обгърнаха почти веднага, цели слоеве мрак пристъпиха срещу него и напълно закриха всичко от погледа му. Уокър забави крачка, очаквайки очите им да се приспособят, заслушан в глухото ехо на стъпките им в тишината. След това единственият звук, който остана, беше дишането им. Зад тях бледата сива дневна светлина се проточваше като тънка нишка, свързваща ги с външния свят, и само миг след това и тя бе прекъсната. Те бяха обгърнати единствено от камъка и отвора зад тях изчезна. Никой не се и помръдна, за да попречи на това. Всъщност, всички го бяха очаквали. Стояха заедно в настъпилата тишина, всеки чувстваше успокояващото присъствие на другите, и напрягаше слух, за да чуе нечие друго движение. Всеки се надяваше да може да вижда поне малко. Бяха погълнати от непроницаема празнота. Вътрешността на купола приличаше на чудовищна гробница, в която нищо живо не бе стъпвало от векове наред. Въздухът беше застоял и тягостен, никаква миризма не можеше да се различи и беше толкова студено, че студът ги прониза до мозъка на костите им. Целите се разтрепераха. Дори и в този непроницаем мрак Уокър Бо имаше чувството, че вижда как дим излиза от ноздрите му.
Секундите се точеха. Те чуваха ударите на сърцето си сред пълна тишина. И тримата чакаха търпеливо. Нещо щеше да се случи. Някой ще се появи. Освен ако бяха примамени в купола, за да бъдат убити, помисли Уокър. Но той смяташе, че не е така. Всъщност от самото начало бе убеден, че нищо не се стреми съзнателно да ги унищожи. Доколкото бяха опознали Елдуист, този град се освобождаваше от натрапниците по някакъв безличен начин, без при това никак да бърза. Елдуист не разчиташе на скоростта. В него всичко се градеше на закона на постоянството. Рано или късно всеки нежелан гост щеше да направи грешка, щеше да постъпи невнимателно и да попадне в капан или пък Гризача щеше да го унищожи. Уокър бе готов да повярва, че Куикнинг правилно е предположила, че доскоро Каменният крал дори не е съзнавал тяхното присъствие — или поне не се е интересувал от него. Едва след като Уокър използва магия срещу черупката на неговата крепост, той се бе надигнал. Магията, която бе използвал срещу Гризача, за него не беше от значение. Но сега Уокър бе убеден, че е събудил любопитството му — и затова бяха допуснати вътре…
Уокър изведнъж се сепна. Нещо не бе съобразил. Тук нищо нямаше да се случи, ако те останеха да стоят в мрака, дори ако чакаха целия ден и следващия. Каменния крал ги бе въвел по определена причина. Той ги бе допуснал вътре, за да разбере какво ще направят.
Или може би, какво могат да направят.
Той протегна оцелялата си ръка и прегърна първо Морган, после Куикнинг, нежно докосна главите им и прошепна:
— Каквото и да се случи, Куикнинг, помни, че си дала дума да не показваш, че в теб има магия.
Той ги пусна, пристъпи напред, издигна ръка, щракна с пръсти и запали едно сребърно пламъче.
Те се огледаха. Намираха се в тунел, чийто отвор бе близо до тях. Издигнал пламъка напред, Уокър тръгна по него. Когато стигнаха края на тунела, той изгаси пламъка и отново повика магията си, за да изпрати сребърен огън надолу в мрака.
Уокър шумно си пое дъх. Потокът светлина полетя в неизвестното, проби си път сред сенките, подгонвайки ги напред и се издигна, докато всичко пред тях се освети. Намираха се пред входа на широка Ротонда, една арена, заобиколена от амфитеатрално разположени пейки. Куполът се издигаше точно над тях като каменна арка. Арената бе обградена от парапет, а нагоре се издигаха няколко реда стълби. Арената, както и пейките, бяха каменни, древни и изтъркани от времето. Отвсякъде ги обграждаше мрак. Между редовете се откриваха отверстия на тунели, целите обвити в сянка, като този, по който бяха дошли.
В центъра на арената стоеше огромна, грубо издялана и почти неразличима каменна статуя на човек, потънал в размисъл. Уокър съсредоточи огъня на едно място като засили светлината му. Куполът беше обширен и празен. Единственият шум, който се чуваше, беше от техните стъпки. Изглеждаше също лишен от живот, ако не се смятаха самите те. С крайчеца на окото си забеляза как Морган тръгна напред и бързо протегна ръка да го спре. Куикнинг за всеки случай хвана ръката на Планинеца. Уокър обходи с поглед арената, черните тунели, които се врязваха в нея, пейките, които я заобикаляха, както и куполовидния таван, и после отново арената. Погледът му спря върху статуята. Нищо не се и помръдна. Но там все пак имаше нещо. Той можеше да го почувства сега по-силно отпреди, същото онова присъствие, което бе усетил и отвън.