Гласът й бе нисък и на него не можеше да се устои. Сякаш мрежа от образи добиха плът и заиграха в мъртвия въздух пред нея.
— Аз зная твоята история. На теб ти е даден живот, за да съхраняваш живота; такъв е бил заветът, даден ти от Логоса. Камъкът не съхранява живота. Ти е трябвало не да променяш нещата, но си се заел да превръщаш веществото им в камък и си започнал да променяш самата същност на живота — и то само за да разшириш собствената си власт. И погледни в какво си се превърнал.
Тя вече се готвеше да посрещне гнева на Каменния крал, който бе повдигнал заплашително веждите си.
— Върни Черния камък на Елфите, Ул Белк! Дай ни възможност да те освободим отново.
Огромното каменно създание се помести върху скалата, на която бе застанало, ставите му изпукаха, трясъците се понесоха над арената, сякаш някаква невидима публика бе готова да им откликне. Когато Ул Белк отново заговори, в гласа му звучаха заплашителни нотки.
— Ти не си повече от това, което изглеждаш; няма да можеш да ме измамиш; все едно, никой от вас не ме интересува, не ме интересува и това, което желаете; приех ви тук само за да ви опозная; магията, с която ме докоснахте, привлече вниманието ми и аз полюбопитствах кои сте; но нищо не ми е нужно от вас; нищо не ми е нужно от никое живо същество; аз съм си самодостатъчен; гледайте на мене като на земята, по която стъпвате, а на себе си като на дребни мушици, които кацат по мен; ако се превърнете в пречка, ще ви унищожа на минутата; дори да оцелеете днес, едва ли ще оцелеете утре.
Огромната вежда потрепваше и деформираното лице отново размести бръчките и очертанията си.
— Какво друго съм аз, освен цялото ваше съществуване; огледайте се наоколо си и ще ме видите във всичко; погледнете къде се намирате в Елдуист и аз ще бъда всичко, което докосвате; всичко това се дължи на мен; аз и земята, която създавам, сме едно; нищо не ограничава свободата ми и така ще бъде вечно.
Изведнъж Уокър Бо разбра. Ул Белк не беше нещо живо в обикновения смисъл на думата. Той беше дух по същия начин, както Кралят на Сребърната река. Той беше нещо повече от статуята, която стоеше пред него. Той беше всичко, по което вървяха; той беше цялото Кралство на Елдуист. Камъкът бе неговата кожа, както бе казал сам — част от неговото живо аз. Той беше намерил начин да проникне във всичко, което създава, като по този начин си осигуряваше дълготрайност, каквато нищо друго не притежаваше.
Но това означаваше също, че беше и затворник. Ето защо не бе станал да ги посрещне, когато влязоха, ето защо не беше ги преследвал, нито бе откликнал по какъвто и да било начин на техните претенции. Ето защо неговите крака бяха дълбоко потънали в камъка. Той бе отвъд всяко движение. Движението бе за по-дребните същества. Той бе еволюирал в нещо по-голямо. Бе еволюирал в един самосътворен свят и този свят го държеше затворен.
— Но ти не си свободен, нали? — смело запита Куикнинг, сякаш четеше мислите на Уокър. — Ако беше свободен, щеше да ни дадеш Черния камък на Елфите, защото нямаше да имаш никаква нужда от него. — Гласът й бе твърд и настойчив. — Но ти не можеш да направиш това, нали, Ул Белк? Ти се нуждаеш от Черния камък на Елфите, за да живееш? Без него Паст Гринт ще те погълне.
— Не.
— Без него Паст Гринт ще те унищожи.
— Не.
— Без него той…
— Не.
Един каменен юмрук се спусна надолу и едва не смаза момичето, като разрони част от земята до нея и разпиля парчета камък на десетки метри във всички посоки. Каменният крал потрепера като ударен.
— Паст Гринт е твое дете, Ул Белк — продължи Куикнинг, застанала точно пред него, сякаш тя беше тази, която беше огромна и силна, а не Каменният крал. — Но твоето дете не ти се подчинява.
— Ти нищо не знаеш; Паст Гринт е само моя проекция, както и всичко в Елдуист е моя проекция; в него няма живот, освен този, който аз му вдъхвам; той служи на моята цел и на никоя друга, като рови земята и превръща всичко живо по нея в камък, в неизменносст като мене самия…
Черните очи на момичето бяха блестящи и подвижни.
— А Черния камък на Елфите?
В гласа на Каменния крал прозвучаха нотки от някакви смесени чувства, които не можеха да бъдат определени.
— Черния камък на Елфите позволява…
Устата се затвори и Каменният крал се сви почти на кълбо, сякаш щеше да се превърне в една огромна масивна скала.
— Позволява какво? — тихо попита Куикнинг.
Празните очи се повдигнаха.