— Погледнете.
Думата прозвуча така, сякаш душата на Каменния крал се разби. Скалата отново затрещя и стената на купола зад тях се разтвори. Сива мъглива дневна светлина се промъкна, сякаш да избяга от дъждовната завеса, която се стелеше навън. Облаците и мъглата се виеха над сградите, които се показаха отвън и ги обгръщаха, сякаш бяха куп замръзнали гиганти, седнали в търпеливо очакване. От устата на Каменния крал се разнесе див вой и изпълни празния град като прокънтяване на ламарина, удряна от вятъра. Това бе вой, който бързо замря, но ехото му продължаваше да кънти, сякаш щеше да остане да отеква завинаги.
— Погледнете.
Те чуха Паст Гринт, преди да го видят, преминаването му се усети от едно дълбоко разтърсване под улиците на града, което с наближаването му ставаше все по-силно. Ниският тътен преминаваше в рев като разтърсваше всичко и накара тримата от Рамплинг Стийп да паднат на колене. Паст Гринт се показа пред погледа им, разби камъка, който бе кожата на Ул Белк, разполови го точно пред стената на купола, точно пред отвора, през който те гледаха безпомощно и с широко отворени очи. Виждаха, че Каменният крал се огъва от болка. Паст Гринт се надигна като левиатан, чийто размер бе толкова изключителен, че дори сградите изглеждаха като джуджета пред него. Виеше се като змия, някаква отвратителна кръстоска между земен червей и усойница, черен като паст, безок, безглав, обвит в отвратителна слуз, с уста като паст, която сякаш щеше да изпие самия дъжд, а след това и въздуха. Той се изпречи пред погледа така внезапно, че ужаси всички и изпълни празнотата на отвора на купола като вълна от мрак, която можеше да го разбие напълно.
Уокър Бо изстина от ужас, не можеше да повярва на очите си. Паст Гринт не беше реален, невъзможно беше дори да си представиш подобно нещо. За първи път в живота си изпита желание да побегне. Видя как Морган Лех отстъпва назад и пада на колене, видя как Куикнинг застина на мястото си, видя как самият той губи сили и едва се крепи да не падне. Паст Гринт се огъна срещу небето, като огромна, безгръбначна маса черна слуз, на която нищо не можеше да се изпречи на пътя.
Въпреки това Каменният крал не се поколеба. Огромната му деформирана ръка се издигна, тази ръка, която бе подпирала брадичката му, когато те го бяха сметнали за статуя, и пръстите му бавно започнаха да се отварят. Просветна светлина, но това бе светлина, която никой от тях досега не бе виждал. Тя се разпиля във всички посоки, но не озари пространството, както обичайната светлина, а превърна всичко, до което се докосваше в мрак.
Това не е светлина, осъзна Уокър Бо, докато се опитваше да овладее всички усещания, които заплашваха да го погълнат. Това е отсъствие на светлина!
Пръстите на Каменния крал се отвориха широко и те можаха да видят, какво държеше в тях. Това беше съвършено оформен скъпоценен камък. Черен и непроницаем като нощта. Камъкът проблясна, когато в него се отразиха тънките ивици сива дневна светлина, но не погълна дори и най-дребния проблясък. Той изглеждаше съвсем ситен в огромната лапа на Ул Белк, но мракът, който разпиляваше, достигаше и до най-отдалечените кътчета на купола, и най-дълбоките ниши, като погълна цялата светлина на Уокър, тъй че само след секунди единствената останала светлина идваше от дупката в каменната повърхност на купола.
Уокър усети, че магията в него откликва на другата магия. Бяха открили Черния камък на Елфите.
Тогава Ул Белк изкрещя — викът му, подобен на тътен, се издигна дори над трясъците, които вдигаше Паст Гринт, над вятъра, дъжда и морето отвъд, и той захвърли Черния камък на Елфите пред себе си. Чернилката се концентрира в една единствена точка, която трябваше да удари Паст Гринт. Паст Гринт не се противопостави. Просто остана да виси така, трепереше — от болка и удоволствие едновременно, разтърсен от чувства, които сгърчените пред него хора едва ли можеха да си представят. Той се изви и мракът се изви в отговор, разпиля се, разшири се, започна да се движи и обгърна Каменния крал, наред с всичко останало. Те го чуваха как вие и плаче от смесени, необясними чувства. Магията на Камъка на Елфите ги свързваше — бащата и сина, и двамата чудовища, в една безплътна верига, която бе по-силна от всяка друга.
Какво става? — питаше се Уокър Бо — Какво прави магията с тях?
После не-светлината изчезна, линията от сенки се стопи, както се стопява мастило в попивателна. Светлината се върна, а връзката между Каменния крал и Паст Гринт бе изчезнала. Паст Гринт се скри от погледа и потъна обратно в земята. Дупката след него се затвори, камъкът се намести на предишното си място, сякаш нищо изобщо не се беше случвало. Дъждът изми всички следи от присъствието на чудовището, пороищата вода отвлякоха надалеч зелената отровна слуз, изпускана от тялото му.