Ул Белк обгърна отново с пръсти Черния камък на Елфите. Чертите на лицето му бяха така преобразени, че сякаш бе направен отново. Сега изглеждаше по-сташен от когато и да било, по-суров, по-нечовешки, по-свързан със скалата, която го затваряше. Прибра си Камъка на Елфите, притисна го близо до тялото си. Гласът му прокънтя.
— Видяхте ли?
Не бяха видяли нищо, дори и Куикнинг. Явно личеше удивлението в тъмните й очи. Стояха безмълвни пред Каменния крал и явно се чувстваха дребни и неуверени.
— Какво е станало с теб, Ул Белк? — попита най-сетне момичето.
През дупките в купола прокапваше дъжд и се чуваше воят на вятъра.
— Трябва да ни върнеш Черния камък на Елфите! — извика Куикнинг.
— Черният камък на Елфите принадлежи на мен!
— Шадуините ще ти го отнемат точно така, както ти си го отнел от Друидите!
Гласът на Ул Белк звучеше уморено и безразлично.
— Шадуините са едни деца; всички вие сте само деца; изобщо не се интересувам от вас; стар съм като света и още толкова ще остарея; с вас ще е свършено преди да ми мигне окото; махайте се от моя град; ако останете, ако отново дойдете при мен, ако още веднаж ме обезпокоите по някакъв начин, ще накарам Гризача да ви намери и да ви помете на минутата.
Подът под тях се разтърси и ги изхвърли към отвора в стената. Каменният крал ги бе отърсил от себе си като някакви досадни бубулечки. Уокър Бо се изправи на крака, вдигна Куикнинг и махна с ръка към Морган. Нищо нямаше да спечелят, ако останеха. Днешният ден нямаше да се доберат до Черния камък — ако това изобщо можеше да се случи някога. Ул Белк беше далеч еволюирало създание. Той беше прав; какво ли можеха да направят те, за да го убедят или да му въздействат?
Куикнинг гледаше без да бъде съвсем убедена.
— Ти ще бъдеш пометен! — извика към него тя, вече на улицата. Цялата трепереше. — Помни ми думите, Ул Белк!
Грубото лице бе се превърнало отново в сянка, огромните рамене се бяха свили, замислената поза бе възстановена. Не получиха отговор.
Застанали навън в дъжда, те видяха как стената отново се затваря, заличавайки следите от дупката, сякаш никога не беше се отваряла. Само след мигове куполът се бе превърнал отново в непробиваема черупка.
Морган се премести и сложи ръка на раменете на Куикнинг. Момичето сякаш не го усети, сякаш самото то бе от камък. Планинецът се наведе до нея и започна да й шепти.
Уокър Бо се отдръпна по-надалея. Когато остана сам, обърна се още веднаж към убежището на Ул Белк. Целият гореше като в огън и в същото време се чувстваше отстранен. Беше едновременно и тук, и не. Осъзна, че вече не се познаваше. Превърнал се бе за самия себе си в енигма, която не можеше да разреши. Мислите му се затягаха в него като въже. Каменния крал беше враг, който той не можеше да победи. Той не беше просто господар на града. Той беше самият град. Ул Белк се бе слял с Елдуист. Той беше и самия свят, а никой не можеше да промени цял един свят. Нито Аланон, нито Коглин, нито всички Друиди, взети заедно.
Дъждът се стичаше по лицето му. Никой.
И все пак той знаеше вече, че ще опита.
XXVI
Пи Ел на два пъти променяше намеренията си, докато най-сетне взе решение. Когато притъмня, той преодоля колебанията си, промъкна се по улицата и влезе във входа на онази сграда, където се криеха другите от групата, оставяйки колебанията си на страна. Дъждът се стичаше по дрехите му и оставяше следи по стълбището, откъдето минаваше. На площадката спря и се заслуша. Сигурно онези още търсеха навън. Всъщност нямаше значение дали са тук или не. Рано или късно щяха да се върнат. Той можеше да почака.
Мина през коридора, без да се опитва да скрие следите си и влезе в стаята, където обикновено се криеха. На пръв поглед стаята му се стори празна, но инстинктът веднага му подсказа, че някой го наблюдава и след десетина крачки той спря. Навсякъде кръстосваха сенки и се гушеха като изгубени деца, подгонени от лошото време. Ромонът на дъжда отекваше равномерно в тишината, докато Пи Ел чакаше.
Тогава се появи Хорнър Дийс. Плъзна се безшумно през сенките на вратата с лекота и грация, която съвсем не отговаряше на тромавата му фигура. Целият беше изподраскан, а дрехите му прокъсани. Имаше вид на човек, нападнат от животно. Той втренчи в Пи Ел сивия си поглед, груб и подозрителен както винаги, като стара мечка, която е срещнала отколешен враг.