Дийс сухо се засмя.
— Само не казвай, че апелираш към чувството ми за чест. Това няма да мога да го преглътна.
Пи Ел престана да се усмихва.
— И аз си имам свое разбиране за чест, старче, и то означава за мен също толкова, колкото и твоето за тебе. Когато дам дума, аз я спазвам. Казвам ти, че аз ще те пазя, ако ме пазиш ти — докато се свърши с цялата тази работа. После всеки сам си поема грижата за себе си.
Той вирна глава.
— Времето лети. Ще трябва да сме там по залез слънце. Идваш ли или не?
Хорнър Дийс дълго мисли преди да отговори. Пи Ел би изпитал подозрение, ако не беше така. Какъвто и да беше Дийс, все пак бе честен човек и Пи Ел беше сигурен, че той няма да поеме задължение, което не може да изпълни. Пи Ел имаше доверие в Дийс, в противен случай не би помолил стареца да го охранява. Още повече, че Дийс наистина си го биваше, всъщност той бе най-добрият от всички — не беше неопитен като Планинеца, нито хвърчеше из облаците като Каризман. Но не беше и непредсказуем като Уокър Бо. Дийс изглеждаше точно такъв, какъвто беше.
— Казах на Планинеца за теб — призна си Дийс като го наблюдаваше — А той сигурно вече е казал на другите.
Пи Ел отново сви рамене.
— Не ме интересува.
И наистина не го интересуваше. Дийс приведе тежкото си туловище напред и примигна в бледата сива светлина.
— Но ако някой се сдобие с камъка, независимо кой, ще го даде на момичето. Дай ми дума.
Пи Ел не можа да сдържи усмивката си.
— Нима вярваш на думата ми, старче?
Дийс го погледна сурово и твърдо:
— Ако се опиташ да се отметнеш, ще те накарам да съжаляваш за това.
Пи Ел не се и съмняваше в думите му. Макар че изглеждаше стар, уморен и съсипан от годините, Хорнър Дийс можеше да бъде опасен противник. Следотърсач, дървар и ловец, той бе все още жизнен и издръжлив. Не би победил Пи Ел в едно пряко стълкновение, но имаше и други начини да убиеш човек. Пи Ел се усмихна на себе си. Той ли не знаеше това?
Пи Ел му подаде ръка и почака старецът да я поеме.
— Дадено — каза той.
Те си стиснаха ръцете само за миг, после ги отдръпнаха. Пи Ел скочи на крака като котка.
— А сега да вървим.
Излязоха през вратата и се спуснаха по стълбището с Пи Ел отпред. Навън бе паднал мрак, тъмата все повече се сгъстяваше с настъпването на нощта. Свиха рамене в наметките си, за да се предпазят от дъжда и потеглиха. Пи Ел се замисли за сделката, която бе сключил. Тя не го задължаваше особено. Той щеше да даде Камъка на Елфите на момичето, защото не го ли направи, значеше да я загуби напълно и да бъде подложен на вечно преследване от всички тях.
Не оставяй жив врага си, за да не те преследва, помисли си той.
Най-добре ги убий, ако можеш.
Светлината на деня бързо помръкваше, когато Уокър, Морган и Куикнинг наближиха сградата, напусната от Пи Ел и Хорнър Дийс преди по-малко от час. Валеше непрестанно. Тъмна дъждовна завеса забулваше високите, мрачни постройки на града и скриваше небето, планините и морето.
Морган беше прегърнал грижовно момичето през рамо, привел глава над нея, и двамата бяха като две прибулени сенки сред мъглата. Уокър вървеше встрани, за да ги остави сами един с друг. Той забеляза как Куикнинг се бе притиснала в Планинеца. Тя сякаш желаеше неговата прегръдка, което бе необичайно за нея. Нещо бе станало с нея по време на сблъсъка й с Каменния крал, което той не бе забелязал и едва сега започваше да го разбира.
Канализацията пред тях бе преляла от дъждовна вода и той трябваше да я заобиколи. Все още продължаваше да върви напред и да избира откъде да минат. Обвитият му в наметката силует изглеждаше по-тъмен в мрака и дъжда. Сигурно приличам на призрак, помисли си той. Или по-точно, на Гримпонд. Отдавна не бе мислил за Гримпонд. Споменът бе твърде болезнен, за да го извиква от тъмните кътчета на паметта. Та нали тъкмо Гримпонд, с неговите усукани загадки, го бе тласнал към Замъка на Кралете и срещата с Асфинкс. Той му бе отнел ръката, духа и нещо от онова, което беше на времето. Ранен телесно и душевно — така гледаше на себе си сега.